Между детството и отговорността: Историята на една млада майка от Пловдив

— Не може да бъде! — изкрещя майка ми, когато ѝ казах. Гласът ѝ се разнесе из малката ни кухня в панелката в Кючук Париж, а аз стоях срещу нея с треперещи ръце и сълзи в очите. Навън дъждът блъскаше по прозорците, сякаш и той искаше да избяга от тази истина.

— Моля те, мамо, не ме оставяй сама… — прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. Чувах как в другата стая баща ми мълчаливо гледа телевизия, сякаш ако не говори за това, няма да се случи.

Бях само на шестнадесет. Ученичка в ПГ по икономика „Алеко Константинов“, мечтаеща за университет, за пътувания, за нещо повече от квартала ни. А сега — две чертички на теста и един телефонен разговор с Даниел, който завърши с думите: „Това не е мой проблем.“

Светът ми се срина. Приятелките ми — Ива и Мария — първо се разплакаха с мен, после започнаха да ме избягват. В училище шушукаха зад гърба ми. Дори класната ми госпожа Георгиева ме погледна с онзи особен поглед — смесица от съжаление и укор.

— Как можа да си толкова безотговорна? — попита ме веднъж баба ми, докато ми сипваше супа. — Знаеш ли колко трудно ще ти бъде? Ами хората какво ще кажат?

Хората… Винаги хората. А никой не попита мен как се чувствам. Никой не видя страха ми, самотата ми, болката от това, че човекът, когото обичах, избяга. Дори майка ми започна да ме гледа като чужда.

— Ще трябва да напуснеш училище — каза тя една вечер. — Не можем да си позволим да гледаме още едно дете. Ти си виновна, ти ще носиш последствията.

Седях на леглото си и стисках плюшеното мече от детството. Вече не бях дете, но още не бях готова да бъда майка.

Минаха седмици. Коремът ми започна да личи. Спрях да излизам навън — страхувах се от погледите на съседките, от клюките по пейките пред блока. Веднъж чух как леля Сийка казва на друга:

— Ей, тая малката на Цветанка пак се е омотала! Нищо чудно — баща ѝ все пие, майка ѝ все работи…

Срамът ме задушаваше. Но най-много ме болеше отчуждението у дома. Баща ми почти не говореше с мен. Майка ми беше станала студена и строга. Само баба понякога ме милваше по косата вечер:

— Ще мине и това, мило дете. Животът е тежък, но ти си силна.

В осмия месец получих контракции посред нощ. Майка ми се разплака, докато ме караше към „Селена“. Беше първият път от месеци, когато видях страх в очите ѝ — страх за мен.

Роди се малката Елица — крехка, с огромни тъмни очи като моите. Когато я сложиха в ръцете ми, усетих нещо ново — любов и ужас едновременно.

Първите месеци бяха ад. Безсънни нощи, плач, липса на пари. Майка ми помагаше колкото можеше, но често се карахме:

— Не я държиш правилно! — крещеше тя.
— Аз съм ѝ майка! — отвръщах аз със сълзи.

Баща ми все по-често излизаше „на по една“ и се прибираше късно. Веднъж го чух да казва на майка:

— Защо ни се случи това? Къде сбъркахме?

Вината ме разяждаше отвътре. Чувствах се като товар за всички. Опитвах се да уча вкъщи, но умората ме побеждаваше. Дори мислех да дам Елица за осиновяване…

Една вечер седях до прозореца и гледах светлините на Пловдив. Елица спеше до мен. Изведнъж усетих топлата ѝ ръчичка върху пръста си. Тогава разбрах — тя е моята сила.

На следващия ден отидох при класната:

— Госпожо Георгиева, искам да довърша училище. Моля ви, помогнете ми.

Тя ме погледна дълго и каза:

— Ще ти бъде трудно, но ще ти помогнем.

Започнах да уча дистанционно. Майка ми постепенно омекна — виждаше колко се старая. Баба ми пазеше Елица, докато уча или ходя на изпити.

Даниел така и не се появи повече. Понякога го виждах с други момичета в квартала и сърцето ме болеше, но вече не плачех за него.

С времето семейството ми започна да приема Елица като част от нас. Баща ми дори веднъж я взе на ръце и каза:

— Може би животът ни даде втори шанс.

Сега Елица е на две години. Аз завърших училище и работя като касиерка в супермаркет близо до дома ни. Мечтая един ден да уча във ВУЗ-а и да дам на дъщеря си по-добро бъдеще.

Понякога още усещам погледите на хората или чувам шепота им зад гърба си. Но вече не ме боли толкова. Научих се да бъда силна — заради себе си и заради Елица.

Питам се понякога: Ако можех да върна времето назад, бих ли променила нещо? Или всичко това беше нужно, за да открия коя съм всъщност?

А вие как бихте постъпили на мое място?