Между дома и семейството: Изборът, който промени всичко

– Не мога да повярвам, че пак го правиш, Георги! – гласът ми трепереше, докато стоях в кухнята на свекърва ми, а ръцете ми стискаха чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не я счупя.

Георги не ме погледна. Беше се облегнал на вратата, с ръце в джобовете, и гледаше през прозореца към двора, където дъщеря ни Ива играеше с братовчедите си. В стаята миришеше на печени чушки и току-що изпечен козунак – типичен аромат за всяко семейно събиране в нашия дом в Пловдив. Но този път въздухът беше натежал от напрежение.

– Не е моментът, Мария – прошепна той. – Моля те, не тук.

– Ако не сега, кога? – гласът ми се извисяваше над смеха и разговорите от хола. – Ти обеща! Обеща ми, че ще говорим с майка ти за къщата. Че ще ѝ кажеш, че сме решили да се преместим.

Той въздъхна тежко. – Знаеш колко е важно за нея да сме всички заедно. Тя няма никой друг освен нас. Ако ѝ кажем, че ще напуснем, ще я съсипем.

– А мен? – попитах тихо. – А мен кой ще ме спаси? От години живеем в тази панелка с нейните правила, с нейните вечни забележки. Ива расте в атмосфера на напрежение. Имаме възможност да купим собствен дом, Георги! Защо винаги трябва да избираме между нашето щастие и нейното удобство?

В този момент вратата се отвори и свекърва ми – леля Станка – надникна вътре с усмивка.

– Какво става тук? Защо сте се скрили като ученици?

Георги бързо се усмихна и каза:
– Просто обсъждаме нещо за работата на Мария.

Погледнах го с болка. Лъжата му ме прониза по-дълбоко от всяка обида.

След празненството се прибрахме вкъщи. Ива беше уморена и заспа веднага. Аз седнах на дивана и заплаках. Георги дойде при мен, опита се да ме прегърне, но аз го отблъснах.

– Не мога повече така – казах през сълзи. – Всеки път, когато трябва да направим нещо за нас, ти избираш нея. А аз? Аз съм просто някакъв придатък към това семейство ли?

Той седна до мен, сложи ръка на рамото ми.
– Мария, моля те…

– Не! – прекъснах го. – Днес разбрах нещо важно. Ако не се боря за себе си и за Ива, никой няма да го направи вместо мен.

На следващия ден отидох сама до агенцията за недвижими имоти. Бях намерила малка къща в Кючук Париж – не беше луксозна, но беше наша мечта: дворче, две стаи, място за цветя и люлка за Ива. Подписах предварителен договор без знанието на Георги.

Вечерта му казах:
– Купих къщата. Ако искаш да дойдеш с нас – добре. Ако не… ще се справя сама.

Той ме гледаше невярващо.
– Ти… ти сериозно ли?

– Да. Сериозно съм. Омръзна ми да живея в страх от чуждото мнение. Омръзна ми да съм гост в собствения си живот.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. Свекърва ми разбра и дойде у дома.
– Как можа да направиш това без Георги? Какво ще кажат хората? Как ще живеете сами?

Погледнах я право в очите:
– Ще живеем по-добре от всякога. Защото най-накрая ще бъдем свободни.

Тя избухна в сълзи и ме нарече неблагодарница. Георги се затвори в себе си. Но аз знаех – този път няма връщане назад.

Преместихме се само аз и Ива. Първите дни бяха трудни – сама боядисвах стените, сама носех кашоните, сама сглобявах леглото на Ива. Но всяка вечер тя ме прегръщаше и казваше:
– Мамо, тук е толкова хубаво!

Георги идваше понякога да я види. Стоеше неловко на прага, сякаш не знаеше дали има право да прекрачи новия ни дом. Един ден седна до мен на пейката пред къщата.
– Прости ми… Страхувах се да не изгубя майка си. Но изгубих теб.

Погледнах го със сълзи в очите:
– Не е късно да избереш нас.

Той замълча дълго, после стана и си тръгна.

Сега пиша тази история от малката ни кухня, докато Ива рисува слънца по стената. Понякога нощем се питам дали постъпих правилно. Дали е редно една жена да избира себе си пред семейството? Или точно това е истинската любов към детето и към себе си?

А вие как бихте постъпили? Колко струва свободата ви?