Между доверието и предателството: Историята на една майка, разкъсвана между сина си и любимия
— Мамо, ти наистина ли не виждаш? — гласът на Борислав проряза тишината в кухнята като нож. Стоеше срещу мен, стиснал юмруци, очите му пламтяха от гняв и отчаяние. — Той те лъже! Стефан не е този, за когото се представя!
Сърцето ми се сви. За миг не можех да си поема дъх. Погледнах го — моето момче, вече на двадесет и две, но в този момент изглеждаше като малкото дете, което някога държах за ръка в парка. А сега стоеше срещу мен като обвинител.
— Борко, моля те… — прошепнах. — Не говори така. Стефан е добър човек. Той се грижи за нас, обича ме…
— Обича те? — прекъсна ме той с горчива усмивка. — Мамо, ти не знаеш половината от това, което прави! Видях го снощи пред блока, качи се в колата на някаква жена. И не беше само това — от седмици се държи странно, крие телефона си, излиза посред нощ…
Гласът му трепереше. Виждах болката в очите му, но не можех да приема думите му. Не исках да вярвам. След толкова години самота, след като баща му ни напусна без обяснение, най-сетне бях намерила някого, който ме караше да се чувствам жива.
— Бориславе, ти си ми всичко — казах тихо. — Но не мога да обвиня Стефан без доказателства. Може би си се объркал…
Той избухна:
— Не съм малък! Не си ли спомняш как татко те лъжеше? Как ти обещаваше, че ще се промени? А после пак изчезваше за дни…
Сълзите напълниха очите ми. Спомените ме заляха като студен душ — безсънните нощи, чакането на стъпки по стълбите, празните обещания. Борислав беше прав за баща си. Но Стефан не беше като него… нали?
Вечерта легнах без да говоря със Стефан. Той забеляза дистанцията ми.
— Какво има, Мария? — попита ме нежно.
— Нищо… просто съм уморена.
Лъжата заседна в гърлото ми като кост. През нощта се въртях неспокойно. В главата ми ехтяха думите на Борислав: „Той те лъже!“
На следващия ден реших да поговоря със Стефан открито.
— Искам да те попитам нещо — започнах внимателно. — Къде беше снощи?
Той замръзна за миг, после се усмихна:
— Бях при един приятел. Защо питаш?
— Борислав твърди, че си бил с някаква жена… — казах колебливо.
Очите му се присвиха.
— Така ли? Значи вече ме следите? — гласът му стана студен.
— Никой не те следи! Просто… искам да знам истината.
Той стана рязко от масата.
— Ако не ми вярваш, няма смисъл да сме заедно!
Вратата се затръшна след него. Останах сама в кухнята, разтреперана от страх и вина. Дали наистина бях прекалила? Или просто бях сляпа за истината?
Дните минаваха в напрежение. Борислав почти не говореше с мен. Стефан се прибираше късно, избягваше разговори. Вкъщи цареше ледена тишина.
Една вечер Борислав дойде при мен със снимки на телефона си.
— Виж! — каза тихо и ми подаде телефона.
На снимките ясно се виждаше Стефан — ръка за ръка с непозната жена пред кафене в центъра на Пловдив.
Светът ми се срина. Всичко, в което вярвах, рухна за секунди.
— Мамо… — прошепна Борислав и ме прегърна силно.
Плаках дълго в прегръдките му. Чувствах се предадена, глупава, самотна. Как можах да не видя? Как можах да избера мъж пред детето си?
На следващия ден събрах сили и поговорих със Стефан. Той не отрече нищо.
— Не исках да те нараня — каза тихо. — Но между нас вече няма нищо истинско.
Излезе от живота ми така внезапно, както беше влязъл.
Останахме само аз и Борислав. Дълго време не можех да му погледна в очите от срам и вина.
Една вечер той седна до мен на дивана и хвана ръката ми.
— Мамо, аз те обичам. Просто исках да те защитя.
Погалих косата му и заплаках отново — този път от облекчение.
Сега знам: понякога любовта ни заслепява така силно, че забравяме кои са истинските хора до нас. Но семейството остава завинаги.
Питам се: Колко често избираме да вярваме в лъжата от страх да не останем сами? А вие… бихте ли простили на себе си такава слепота?