Между два дома: История за лоялността и загубата

– Не мога повече, Петре! – гласът на Мария, жена ми, трепереше от напрежение, докато затръшваше вратата на спалнята. Стоях в коридора, с ръце в джобовете, а майка ми, седнала на кухненския стол, гледаше в пода. В този момент осъзнах, че домът ми вече не беше моят дом – беше се превърнал в бойно поле между две жени, които обичах по различен начин.

Всичко започна преди година, когато баща ми напусна майка ми заради друга жена. Майка ми, Катя, остана сама в малкия апартамент в Люлин, без приятели, без близки. Звънна ми една вечер, гласът ѝ беше тих и отчаян:

– Петре, не мога да остана тук сама. Моля те…

Как да ѝ откажа? Тя ме е отгледала сама, жертвала е всичко за мен. Казах на Мария, че майка ще дойде да живее при нас за известно време. Мария замълча. Не каза „не“, но и не каза „да“. Просто се обърна и започна да мие чиниите.

Първите седмици бяха напрегнати. Майка ми се опитваше да помага – готвеше, чистеше, но всичко правеше по своя начин. Мария се чувстваше изместена. Веднъж я чух да плаче в банята. Опитах се да говоря с нея:

– Моля те, разбери я… Тя няма никого освен мен.
– А аз? – прошепна тя. – Аз имам ли теб?

Тези думи ме удариха като шамар. Започнах да се разкъсвам между тях двете – всяка вечер се прибирах с усещането, че съм предал някого.

Майка ми не разбираше защо Мария е толкова студена с нея. Опитваше се да ѝ угажда – веднъж ѝ купи шал от пазара, друг път ѝ направи любимата ѝ мусака. Но Мария само кимаше и се затваряше още повече в себе си.

Една вечер, докато вечеряхме тримата на масата, майка ми подхвана:
– Петре, защо не си купите апартамент по-голям? Тук е тясно за всички ни.
Мария остави вилицата си и стана:
– Ако ти е тясно, Катя, винаги можеш да се върнеш у вас.

Настъпи тишина. Майка ми пребледня. Аз не знаех какво да кажа. След тази вечер Мария почти не говореше с майка ми.

Синът ни Даниел усещаше напрежението. Започна да се прибира по-късно от училище, стоеше повече при приятели. Веднъж го чух да казва на телефона:
– Не искам да съм вкъщи. Там е ужасно.

Започнах да се питам: Къде сбърках? Дали трябваше да избера между майка си и семейството си? Българската поговорка гласи: „Който майка си не почита, и Бог не го обича.“ Но какво става, когато почитта към майката разрушава собствения ти дом?

Една неделя сутрин Мария ме погледна право в очите:
– Петре, така не може повече. Или тя си тръгва, или аз.

Сърцето ми се сви. Майка ми чу разговора ни и тихо каза:
– Аз ще си тръгна. Не искам да ви развалям живота.

Но вече беше късно. Мария беше станала чужда – дори когато майка ми си намери квартира и се изнесе след месец, между нас с Мария остана пропаст.

Вечерите ни бяха мълчаливи. Даниел почти не говореше с мен. Майка ми звънеше все по-рядко – усещах болката в гласа ѝ.

Една вечер седнах сам на терасата с чаша ракия и гледах светлините на София. Мислех си за всички семейства като нашето – разкъсани между дълга към родителите и отговорността към собственото семейство. В България често казваме: „Семейството е всичко.“ Но кое семейство?

Понякога се чудя дали можех да направя нещо различно. Дали има правилен избор? Или винаги някой ще остане наранен?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между дълга към родителя и отговорността към собственото семейство?