Между два свята: Да се върна ли в селото или да остана завинаги чужда?

– Иване, не мислиш ли, че вече е време да се върнеш при нас? – думите на Зоя още кънтяха в ушите ми, докато гледах през прозореца на малкия си апартамент в Люлин. Гласът ѝ беше хладен, почти делови, сякаш обсъждаше някаква сделка, а не живота ми. – Апартаментът ти струва доста, а на село имаме нужда от помощ. Семейството е най-важно, нали така?

Стиснах чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Семейството… Колко пъти съм чувала тази дума като оправдание за всичко – за болката, за самотата, за жертвите. Двадесет и пет години живея тук, в София, далеч от калните улици и мириса на печени чушки в двора на баба. Двадесет и пет години се опитвам да забравя какво е да си чужда – първо в селото, после в града.

– Мамо, пак ли ще спориш със Зоя? – дъщеря ми Мария ме погледна с онзи нежен укор, който само децата умеят. – Тя просто иска да помогне.

– Не знаеш какво е да ти казват къде ти е мястото – отвърнах тихо. – Не знаеш какво е да си между два свята и никъде да не си у дома.

Мария въздъхна и излезе от стаята. Останах сама със спомените си. Всяка вещ тук беше свидетел на моите опити да се впиша – снимките от абитуриентския бал на Мария, старият килим от майка ми, книгите по рафтовете. Но когато затворя очи, пак чувам гласа на баща ми: „Жената трябва да си знае мястото.“

Вечерта телефонът иззвъня. Беше брат ми Стефан.

– Иване, ще мина утре. Донесох ти ябълки от нашата градина. Зоя каза…

– Зоя каза… – прекъснах го. – Винаги Зоя казва.

– Не е така – гласът му беше уморен. – Просто ни липсваш.

Затворих без да кажа довиждане. Сълзите сами потекоха по бузите ми. Защо винаги трябва аз да съм тази, която прощава? Защо винаги аз трябва да се връщам назад?

На следващата сутрин Стефан стоеше пред вратата ми с кошница ябълки. Миришеха на есен и на детство.

– Може ли да вляза? – попита тихо.

Поканих го вътре. Седнахме един срещу друг на масата.

– Знаеш ли, Иване – започна той, – животът ни минава в обиди и гордост. А после остава само тишината.

– Тишината е по-добра от лъжливата близост – отвърнах.

Той замълча за миг.

– Зоя не го мисли лошо. Просто ѝ е трудно. На село всичко тежи на плещите ѝ. Майка остаря, аз работя по цял ден… А ти си сама тук.

– Не съм сама! – избухнах. – Имам Мария! Имам живота си! Защо винаги трябва да се връщам там, където никога не съм била приета?

Стефан остави ябълките на масата.

– Може би всички сме малко чужди – прошепна той. – Но ако не си простим, ще останем сами.

След като той си тръгна, стоях дълго пред кошницата с ябълки. Мирисът им ме върна към онези дни, когато бях дете и вярвах, че светът е прост – че домът е място, а не чувство.

Мария се прибра от училище и ме намери замислена.

– Мамо, добре ли си?

– Не знам, Мария… Понякога се чудя дали някога ще намеря мястото си.

Тя ме прегърна силно.

– Твоето място е с мен.

Прегърнах я обратно и усетих как болката леко отстъпва пред топлината на прегръдката ѝ.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. Мислех за селото – за майка ми, която вече едва ходи; за Стефан и неговата умора; за Зоя и нейната борба; за себе си и вечната дилема: принадлежиш ли някъде или винаги оставаш между два свята?

На следващия ден получих писмо от майка ми. Почеркът ѝ беше треперещ:

„Иване, липсваш ми. Не знам колко още ще мога да те чакам. Домът ни е празен без теб.“

Сълзите пак потекоха. Колко пъти съм искала просто някой да каже: „Липсваш ми.“ Без условия, без очаквания.

Взех телефона и набрах Стефан.

– Ще дойда за уикенда – казах тихо.

Той замълча за миг.

– Благодаря ти, Иване.

Затворих и се загледах в огледалото. Виждах жена на петдесет години с уморени очи и много неизказани думи.

В събота тръгнах към селото. Пътят беше дълъг и познат – през полета със слънчогледи, покрай стари автобусни спирки с избелели надписи. Когато пристигнах, майка ме посрещна на прага със сълзи в очите.

– Дете мое… – прошепна тя и ме прегърна силно.

Вечерта седнахме всички заедно на масата – аз, майка, Стефан, Зоя и децата им. Говорехме малко, повече мълчахме. Усетих как тежестта между нас започва бавно да се топи.

Преди да си тръгна обратно към София, Зоя ме настигна пред портата.

– Иване… Извинявай, ако съм те обидила. Просто понякога не знам какво да кажа или направя.

Погледнах я дълго. Видях умората ѝ, страха ѝ да не загуби всичко.

– И аз не знам – отвърнах честно. – Но може би можем да опитаме отначало.

Качих се в автобуса със смесени чувства – тъга по изгубеното време и надежда за ново начало.

Сега стоя тук, между два свята – градът и селото; миналото и бъдещето; болката и прошката. Чудя се: може ли човек някога истински да принадлежи някъде? Или домът е просто мястото, където някой те чака?