Между два свята: История за границите и очакванията в собственото ми семейство

– Пак ли ти ще оправяш всичко, Ивана? – гласът на майка ми пронизва въздуха, докато стоя на прага на кухнята, с ръце, изцапани от брашно и сърце, натежало от умора. Баба ми, седнала до прозореца, не вдига поглед от плетката си, а сестра ми Мария се преструва, че не чува нищо, докато превърта телефона си.

В този момент осъзнавам колко често съм била тази, която трябва да спасява положението. Винаги аз – Ивана, средната дъщеря, невидимата опора на всички. Докато другите се карат или се преструват на заети, аз съм тази, която готви, чисти, тича до аптеката за лекарства или слуша безкрайните оплаквания на всички. Но когато аз имам нужда от нещо – помощ, съвет или просто прегръдка – тишината е оглушителна.

– Мамо, може ли Мария този път да помогне с вечерята? – питам тихо, но гласът ми трепери.

– Тя има изпит утре! Ти нали си по-свободна? – отговаря майка ми без да ме погледне.

Мария вдига очи и ме стрелва с поглед: – Не започвай пак с твоите драми.

Стисвам зъби и продължавам да меся тестото. Вътрешно крещя. Защо винаги аз? Защо никой не вижда колко ми тежи всичко това? Вечерта минава в обичайното напрежение – баща ми се прибира късно и мълчаливо сяда пред телевизора. Баба ми тихо се оплаква от болки в краката. Майка ми нервно подрежда масата. Аз сервирам и се старая да не избухна.

След вечеря прибирам чиниите. Слушам как Мария разказва за някакво момче от университета. Всички я слушат с интерес. Аз съм невидима. Когато най-накрая сядам до прозореца с чаша чай, баба ми прошепва:

– Ти си добра душа, Ивана. Но не позволявай да те тъпчат.

Поглеждам я изненадано. Дали някой наистина вижда какво се случва?

На следващия ден майка ми ме буди рано:

– Трябва да заведеш баба ти на лекар. Аз съм на работа, а Мария има лекции.

– Ами аз? Имам интервю за работа днес…

– Ще го преместиш. Семейството е по-важно.

Сълзите напират в очите ми, но ги преглъщам. Отивам с баба на лекар. Докато чакаме пред кабинета, тя ме хваща за ръката:

– Не се жертвай винаги. Ще останеш сама.

Думите ѝ ме преследват цял ден. Когато се прибирам вкъщи, Мария е разплакана – скъсали са я на изпита. Майка ми я прегръща и утешава. Аз стоя до вратата и никой не забелязва, че съм там.

Вечерта се затварям в стаята си и плача. Чувствам се като чужденец в собствения си дом. Пиша съобщение на най-добрата си приятелка Деси:

„Чувствам се като прислужница у дома… Никой не ме чува.“

Тя ми връща веднага:

„Трябва да говориш с тях! Не си длъжна да носиш всичко сама.“

Но как да говоря? Когато опитам, винаги ме обвиняват, че драматизирам или че съм неблагодарна.

Дните минават в еднообразие – грижи за всички, малко време за мен самата. Един ден получавам обаждане за работа – канят ме на второ интервю. Радостта ми е кратка – майка ми настоява да остана вкъщи, защото баба е болна.

– Мамо, това е важно за мен! – казвам с треперещ глас.

– Семейството е по-важно! – отсича тя.

В този момент не издържам:

– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? Моите мечти не са ли важни?

Всички замръзват. За първи път повишавам тон. Сълзите текат по бузите ми.

– Ивана… – започва баща ми тихо, но спира.

– Омръзна ми да бъда невидима! Омръзна ми да ме използвате само когато ви трябва нещо! – гласът ми кънти в тишината.

Майка ми ме гледа шокирано. Мария мълчи.

– Може би трябваше по-рано да кажеш как се чувстваш… – прошепва тя след минута.

Излизам от стаята и затварям вратата след себе си. За първи път усещам лекота. Може би най-накрая ще започнат да ме виждат.

Седя на балкона и гледам към светлините на града. В главата ми ехти въпросът: Кога любовта към семейството се превръща в саможертва? И колко дълго човек може да бъде невидим, преди напълно да изчезне?