Между два свята: Коледа, която разби семейството ми

– Как можа да го направиш, Елена? – гласът на майка ми проряза тишината в хола като нож. Всички чаши замръзнаха във въздуха, а ароматът на печени чушки и канела внезапно изгуби всякаква топлина. Беше Бъдни вечер – онази вечер, в която по традиция се събираме всички около масата, разчупваме питката и си пожелаваме здраве. Но тази година питката се разчупи с трясък, а думите на майка ми отекнаха като проклятие.

Седях между двете най-важни жени в живота си – майка ми Мария и жена ми Елена. Баща ми Георги гледаше втренчено в телевизора, сякаш ако не погледне никого, бурята ще го подмине. Сестра ми Деси стискаше ръката на годеника си под масата. А аз… аз се чувствах като дете, което е направило нещо лошо, но не знае какво.

– Мамо, моля те… – опитах се да прекъсна напрежението, но тя ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме е карал да млъквам.

– Не ме прекъсвай, Иване! – викна тя. – Ти може да си забравил откъде си тръгнал, но аз не съм! Тази жена… – посочи към Елена с треперещ пръст – …раздели нашето семейство! Откакто е тук, всичко е различно. Ти не идваш вече толкова често, не помагаш на баща си в градината, забрави за нас!

Елена седеше с изправен гръб и стиснати устни. Очите ѝ блестяха от сълзи, но тя не каза нищо. Знаех колко ѝ е трудно – тя не беше от нашия град, дойде от Пловдив заради мен. Остави работата си, приятелите си, всичко. А сега беше обвинена пред всички, че е виновна за разпада на нашето семейство.

– Това не е вярно! – извиках аз по-остро, отколкото исках. – Елена не е виновна за нищо! Аз избрах да живея с нея в София! Аз избрах да не идвам толкова често! Защо все тя трябва да е виновна?

Майка ми се разплака. Сълзите ѝ капеха върху покривката с шевици, която тя самата бе бродирала преди години. – Ти не разбираш… Тя ти взе сърцето и те отдалечи от нас…

В този момент баща ми стана рязко от стола си.

– Стига! – гласът му беше дрезгав и уморен. – Това е празник! Ако ще се карате, по-добре си тръгвайте!

Сестра ми се разплака тихо. Годеникът ѝ я прегърна неловко. Аз гледах към Елена и виждах как устните ѝ треперят. Знаех, че ако сега не кажа нищо, ще я загубя завинаги.

– Мамо… – започнах тихо. – Обичам те. Но обичам и Елена. Не мога да избера между вас. Не мога да бъда едновременно синът, когото искаш, и съпругът, когото тя заслужава.

Майка ми ме гледаше така, сякаш съм я предал.

– Значи избираш нея? – прошепна тя.

– Избирам себе си – казах аз. – Искам да бъда щастлив. Искам да имам семейство със собствените си правила.

Тишината беше тежка като олово. Никой не помръдваше. После Елена стана бавно и тръгна към вратата.

– Ще те чакам отвън – каза тихо.

Погледнах към майка си. В очите ѝ имаше болка и гняв. В този момент разбрах – никога няма да бъда достатъчно добър син за нея, ако не се върна при тях напълно.

Излязох след Елена. Навън снегът валеше тихо върху празната улица. Тя стоеше до колата ни и плачеше без звук.

– Съжалявам… – прошепнах аз и я прегърнах.

– Не е твоя вината – каза тя. – Просто… може би никога няма да ме приемат.

– Може би… Но аз те приемам. И това трябва да ни стига… нали?

Тръгнахме към дома си в София в пълно мълчание. По пътя мислех за всички Коледи досега – за смеха около масата, за песните на баба ми, за аромата на тиквеник и греяно вино. И осъзнах: понякога традициите са като окови. Понякога трябва да ги разчупиш, за да намериш себе си.

Сега пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере. Дали съм предател? Или просто човек, който търси своето място между два свята?

„Какво бихте направили вие? Кое е по-важно – корените или крилете?“