Между две любови: Завръщане при старата ми семейство

– Защо пак закъсня, Димитре? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята като нож. Чиниите тракаха нервно в ръцете ѝ, а аз стоях на прага, мокър от дъжда и още по-мокър отвътре – от вина.

– Извинявай, заседнах в офиса… – излъгах. Истината беше, че пак бях при Елена. Бившата ми жена. Майката на дъщеря ми.

Мария не каза нищо повече. Само ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малък. Седнах на масата, а тя остави чинията пред мен – студена супа и още по-студено мълчание.

В главата ми ехтеше гласът на Елена от по-рано същия ден:

– Димитре, трябва да поговорим за Виктория. Тя има нужда от теб. Не можеш да си баща само на хартия.

Виктория… Моята малка принцеса, която вече беше на петнайсет и почти не говореше с мен. Виждах я рядко, а когато го правех, между нас стоеше стена от неизречени думи и стари рани.

– Татко, защо не дойде на концерта ми миналата седмица? – беше ме попитала тя тихо, без да ме погледне.

– Имах работа… – промърморих тогава, но знаех, че лъжата тежи повече от отсъствието ми.

Сега седях срещу Мария и се чудех как стигнах дотук. Кога любовта ни се превърна в навик? Кога започнах да търся утеха в миналото?

– Ще се прибереш ли навреме утре? – попита Мария без да ме поглежда.

– Ще опитам… – казах, но и двамата знаехме, че това е просто дума.

Телефонът ми избръмча. СМС от Елена: „Виктория има нужда от теб. Моля те.“

Станах рязко от масата.

– Къде тръгваш? – гласът на Мария вече беше отчаян.

– Трябва да изляза. Спешно е.

– Винаги е спешно за някой друг, но никога за нас! – извика тя след мен.

Вратата се затвори зад гърба ми с трясък. Дъждът ме посрещна като стар враг. Вървях към блока на Елена с усещането, че вървя към собственото си наказание.

Елена ме чакаше на входа. Очите ѝ бяха уморени, но в тях имаше нещо като надежда.

– Виктория е в стаята си. Не иска да говори с мен. Може би с теб ще успее…

Влязох тихо при дъщеря си. Тя седеше на леглото, слушаше музика и рисуваше нещо върху лист хартия.

– Вики…

Тя не реагира веднага. После свали слушалките и ме погледна с онзи поглед, който беше едновременно детски и вече чужд.

– Защо винаги си тръгваш? – попита тя тихо.

Не знаех какво да кажа. Всичките ми оправдания звучаха кухо дори в собствените ми уши.

– Съжалявам… – прошепнах. – Просто… понякога не знам къде принадлежа.

Виктория се обърна към прозореца. Мълчанието между нас беше по-силно от думите.

Излязох от стаята ѝ със свито сърце. Елена ме чакаше в коридора.

– Тя те обича, Димитре. Но ти трябва да решиш какво искаш. Не можеш вечно да живееш между два свята.

Погледнах я уморено.

– Ами ако вече съм изгубил всичко?

Елена поклати глава.

– Не си изгубил нищо, ако имаш смелост да поискаш прошка и да започнеш наново. Но трябва да избереш.

Върнах се у дома късно през нощта. Мария спеше на дивана, свита като дете. Седнах до нея и я погалих по косата.

– Извинявай… – прошепнах, макар да знаех, че думите ми са закъснели.

На следващата сутрин тя ме гледаше с празен поглед.

– Не мога повече така, Димитре. Или си с нас, или не си въобще.

Светът ми се срина. Разбрах, че съм на кръстопът – между миналото и настоящето, между две жени, които обичах по различен начин, между детето си и новото семейство.

Излязох навън и седнах на пейката пред блока. Дъждът беше спрял, но вътре в мен бурята продължаваше.

Питам се: Може ли човек да поправи грешките си или някои рани остават завинаги отворени? Как бихте постъпили в моята ситуация?