Между две майки: Битката за граници в собствения ми дом
– Не, не искам още една чаша чай, благодаря, Мария – казах тихо, опитвайки се да не звуча грубо, докато свекърва ми вече наливаше горещата течност в любимата ми чаша. Бях седнала на дивана в хола, с ръка върху корема си, усещайки как малкото рита. Вече бях в осмия месец и всяко движение ми костваше усилие. Но най-много ме изморяваше не тежестта на бременността, а постоянната намеса на Мария в живота ми.
– Сандра, трябва да ядеш повече! Бебето има нужда от витамини! – настоя тя, като буташе към мен чиния с домашна баница. – Когато аз бях бременна с Петър, ядях по две такива на ден!
Петър, моят съпруг, беше на работа. Остави ме сутринта с обещанието, че ще се прибере рано, но знаех, че това рядко се случва. Откакто Мария се нанесе при нас „за да помага“, къщата вече не беше моята крепост. Всяка сутрин тя влизаше в спалнята ни без да чука, оправяше леглото ни, подреждаше дрехите ми и дори веднъж изхвърли любимата ми пижама, защото „била стара“.
– Мария, моля те, не се притеснявай толкова за мен – опитах се да запазя спокойствие. – Имам си лекар, следя си храненето…
– Лекарите! – прекъсна ме тя с махване на ръка. – Едно време нямаше такива глезотии! Майка ми ме е учила как се гледа дете и аз ще ти покажа!
Погледнах я уморено. В очите ѝ виждах загриженост, но и нещо друго – нужда да контролира всичко. Откакто разбрахме, че съм бременна, тя сякаш прие това като свой проект. Приятелките ми казваха: „Свекървите са си такива“, но никоя от тях не живееше с майката на мъжа си под един покрив.
Вечерта Петър се прибра уморен и веднага усети напрежението във въздуха.
– Как е моето момиче? – попита той и ме целуна по челото.
– Добре съм – излъгах. Не исках да го натоварвам още повече.
Мария обаче не пропусна да се намеси:
– Трябва да говориш с жена си! Не иска да яде, не слуша съветите ми…
Петър въздъхна. Погледна ме виновно, сякаш аз бях проблемът.
– Мамо, Сандра си знае най-добре – опита се да я успокои.
– Ти си мъж! Какво разбираш от бременност? – отсече тя.
Сълзите напираха в очите ми. Отидох в спалнята и затворих вратата след себе си. Чух как Мария шепне нещо на Петър в кухнята. Сигурно пак му обясняваше как не се грижа достатъчно за детето му.
На следващия ден реших да говоря с Петър сериозно.
– Не издържам повече така – казах му тихо, докато закусвахме. – Имам нужда от пространство. Това е нашият дом…
Той ме погледна уморено:
– Знам, Сандра. Но майка ми няма къде да отиде… Татко почина миналата година…
– Разбирам я – прекъснах го. – Но тя не разбира мен. Не мога да дишам! Всяко мое решение се поставя под въпрос. Дори дрехите ми избира!
Петър замълча. Знаех, че е между чука и наковалнята.
Вечерта седнахме тримата на масата. Събрах смелост:
– Мария, искам да поговорим…
Тя ме погледна подозрително.
– Моля те, уважавай личното ми пространство. Знам, че искаш най-доброто за нас, но имам нужда сама да взимам решения за себе си и за бебето.
Тя млъкна за миг, после избухна:
– Значи аз съм излишна? След всичко, което правя?
– Не казвам това… Просто…
– Добре! Щом така мислиш… – стана рязко и излезе от стаята.
Петър ме прегърна неловко.
– Ще мине… Просто ѝ трябва време.
Но времето не помогна. След този разговор Мария стана още по-студена. Говореше ми само когато трябваше. Виждах болката в очите ѝ, но не можех да жертвам себе си заради нейното спокойствие.
Дните минаваха бавно. Бебето се роди в края на март – момиченце с тъмни очи като баща си. Мария плака от радост, но вече не настояваше толкова да контролира всичко. Може би разбра, че любовта към внучката ѝ не зависи от това дали ще яде баница или ще носи определени дрехи.
Сега често се питам: Къде е границата между уважението към възрастните и правото на собствен живот? Как се намира балансът между две майки под един покрив?
А вие как бихте постъпили? Ще жертвате ли личното си спокойствие заради мира в семейството или ще защитите границите си?