Между две майки: Историята на едно семейство, разкъсвано между любов и гордост
– Не искам да взимаме пари от майка ти, Георги! – гласът на Мария трепереше, но очите ѝ бяха твърди като камък. Стояхме в малката кухня на панелката ни в Люлин, а навън дъждът блъскаше по прозорците така, сякаш и той искаше да се намеси в спора ни.
– Мария, не разбирам защо си толкова против. Знаеш, че сега ни е трудно – заплатата ми не стига, а ти още не си намерила работа след съкращението. Майка само иска да помогне…
– Не! – прекъсна ме тя. – Не искам да се чувствам като някаква просякиня пред майка ти. Винаги е така – уж помага, а после цялата рода ще знае, че сме закъсали.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми – Иванка. Усетих как сърцето ми се сви. Знаех, че ще пита дали сме приели помощта ѝ. Отговорих тихо:
– Ало, мамо…
– Георги, миличък, как сте? Гладни ли сте? Купих ви малко месо и сирене, ще мина след работа да ги оставя.
Погледнах Мария – тя вече бе обърнала гръб и трескаво миеше чинии. В гласа ѝ се усещаше обида, но и нещо друго – страх, че ще изгуби контрол над живота си.
– Мамо, по-добре недей… Мария не иска…
– Пак ли? – въздъхна майка ми тежко. – Кажи ѝ, че го правя заради теб. Не мога да ви гледам така…
Затворих телефона с чувство на вина. Бях между чука и наковалнята – между гордостта на жена си и майчината грижа.
Вечерта седнахме на масата в мълчание. Детето ни, малкият Петър, рисуваше нещо на лист хартия. Изведнъж Мария прошепна:
– Георги, ти избираш между мен и майка си ли?
– Не, Мария… Просто искам да оцелеем. Не е ли по-важно да сме добре?
Тя ме погледна с насълзени очи:
– Ти не разбираш… Винаги съм се борила сама. Майка ти ме гледа все едно съм неспособна. Ако сега ѝ позволим да ни помага, никога няма да спре да ни напомня колко сме слаби.
В този момент на вратата се почука. Беше Иванка – с торба продукти и топла усмивка.
– Ето малко храна за вас… Знам, че не искате помощ, но аз съм ви майка!
Мария избухна:
– Не сме просяци! Оставете ни на мира!
Майка ми пребледня. Остави торбата на прага и си тръгна без дума.
След този ден вкъщи стана още по-тихо. Мария се затвори в себе си, а аз се чувствах виновен пред всички. Петър започна да пита защо баба му не идва повече.
Един ден получих писмо от майка ми:
„Георги, винаги ще ви обичам. Но ако Мария не иска помощта ми, ще я уважавам. Само помни – гордостта не топли през зимата.“
Седях дълго с писмото в ръка. Спомних си как като дете майка ми ме учеше да бъда силен, но и да приемам помощ, когато е нужна.
Минаха месеци. Мария най-накрая намери работа като касиерка в кварталния магазин. Започнахме малко по малко да се оправяме финансово, но отношенията с майка ми останаха студени.
Една вечер Мария се прибра уморена и каза:
– Може би сгреших… Може би трябваше да приема помощта ѝ. Но толкова ме е страх да не изгубя себе си…
Прегърнах я:
– Всички правим грешки. Важно е да сме заедно.
Сега често се питам: кое е по-важно – гордостта или семейството? Дали някога ще намерим баланса между помощта и самоуважението? Какво бихте направили вие?