Между две майки: Когато любовта се сблъска с очакванията

– Не мога да повярвам, че пак ще мълчиш! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Беше неделя сутрин, а аз стоях до прозореца с чаша кафе, опитвайки се да събера смелост да ѝ отговоря. Съпругът ми, Петър, се беше скрил в хола, преструвайки се, че гледа новините, но знаех, че слуша всяка дума.

– Не мълча, просто… не знам какво да кажа вече – прошепнах аз, усещайки как гърлото ми се стяга. Три месеца вече Мария не ни беше простила. Всичко започна онзи ден през юни, когато решихме да отидем на море в Созопол вместо да дадем парите за ремонта на нейната баня. Тя го прие като предателство.

– Знаеш ли колко години чакам този ремонт? – продължи тя с треперещ глас. – А вие… вие си правите снимки от плажа и ги качвате във Фейсбук! Всички комшии видяха! Как не ви е срам?

Петър се появи на вратата, но не каза нищо. Погледна ме умолително – пак аз трябваше да оправям кашата.

– Мария, разбирам те – казах тихо. – Но и ние имаме нужда от малко почивка. Работим цяла година…

– Почивка? Аз не съм почивала откакто се ожених за баща му! – прекъсна ме тя. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. – Вие младите само за себе си мислите!

В този момент усетих как ме залива вълна от вина и безсилие. Бях израснала в семейство, където родителите ми винаги поставяха себе си на последно място. Но сега, когато имах свое семейство, исках да намеря баланс между това да помагам и да живея живота си.

След този разговор Мария спря да ни търси. Не идваше на гости, не звънеше дори за рождения ден на внучката си. Петър страдаше мълчаливо, а аз се чувствах като виновник за всичко.

– Може би трябваше да ѝ дадем парите… – прошепна той една вечер, докато оправяхме леглото.

– А нашата почивка? Не заслужаваме ли и ние нещо? – отвърнах аз, но думите ми прозвучаха несигурно.

– Мама е сама. Татко почина преди две години… Може би ѝ е тежко.

– И на мен ми е тежко! – избухнах аз. – Винаги трябва да мислим първо за нея! А кой мисли за нас?

Така минаха седмици на напрежение и мълчание. Дъщеря ни, Ива, започна да пита защо баба не идва вече. Аз ѝ казвах, че е заета, но усещах как лъжата ме разяжда отвътре.

Една вечер реших да ѝ пиша съобщение: „Мария, липсваш ни. Моля те, ела на вечеря.“ Не получих отговор.

На следващия ден я видях случайно пред блока. Беше с торба от пазара и изглеждаше по-стара и уморена от всякога.

– Здравейте, Мария – казах плахо.

Тя ме погледна студено:

– Няма нужда да се преструваш. Всичко вече е ясно.

– Не е ясно! – извиках аз неочаквано за себе си. – Обичам Петър и Ива повече от всичко, но не мога винаги да избирам между вас и нас! Не е честно!

Тя спря и за първи път видях в очите ѝ не гняв, а болка.

– Аз просто… не искам да съм сама – прошепна тя.

В този момент разбрах всичко. Не беше въпросът в парите или ремонта. Беше въпросът в самотата ѝ, в страха ѝ, че ще остане изолирана от нашето семейство.

Вечерта разказах всичко на Петър. Решихме заедно да я поканим отново у дома. Този път не с думи, а с жестове – изпекохме любимата ѝ баница, Ива нарисува картичка „Обичаме те, бабо“.

Когато Мария дойде, атмосферата беше напрегната. Седнахме около масата. Дъщеря ни ѝ подаде картичката:

– Бабо, липсваш ми!

Мария се разплака. Аз също. Петър ни прегърна и каза:

– Мамо, прости ни. Не сме искали да те нараним.

Тогава тя прошепна:

– И аз ви обичам… Просто понякога се чувствам излишна.

Седяхме дълго в тишина, всеки потънал в мислите си. Знаехме, че няма лесно решение – животът винаги ще ни поставя между дълга към родителите и нуждата от лично щастие.

Сега често се питам: Кога трябва да поставим граница между това да помагаме и това да живеем собствения си живот? И има ли изобщо правилен отговор?