Между две майки: Молитвата, която ме спаси от разпада

— Не така се прави мусака, Мария! — гласът на свекърва ми, Станка, прониза тишината в кухнята. Стоях с ръце, потънали в кайма, а съпругът ми Петър и децата се преструваха, че не чуват. Беше петък вечер, а аз отново се чувствах като гостенка в собствения си дом.

— Мамо, Мария си има свой начин… — опита се да ме защити Петър, но Станка го прекъсна с вдигната вежда.

— Ти мълчи! Ако не беше аз, нямаше да знаеш какво е истинска храна!

Стиснах зъби. Вече трета година живеехме заедно със свекърва ми, откакто баща й почина и тя остана сама. В началото си мислех, че ще се справим — все пак сме семейство. Но с времето напрежението се натрупваше като прах по старите мебели в хола. Всеки мой опит да направя нещо по свой начин беше посрещан с критика или иронична забележка.

Вечерята мина в мълчание. Децата — Ива и Мартин — гледаха в чиниите си, а Петър се преструваше, че чете новините на телефона. Когато най-накрая всички си легнаха, останах сама в кухнята. Сълзите ми капеха върху мръсните чинии.

— Защо, Господи? — прошепнах. — Защо трябва да търпя това?

В този момент си спомних думите на баба ми: „Когато не можеш да говориш с хората, говори с Бога.“ Не бях особено религиозна, но тази нощ коленичих до леглото и започнах да се моля. Не за чудо, а за сили. За търпение. За прошка.

На следващия ден Станка отново намери повод да ме уязви — този път заради начина, по който простирах прането.

— Виж я ти невестата! Мисли си, че всичко знае! — изсмя се тя пред съседката леля Пенка.

Почувствах как гневът ме залива. Искаше ми се да изкрещя, да й кажа всичко, което ме боли. Но вместо това се обърнах и тихо казах:

— Станке, ако нещо не ти харесва, кажи ми как да го направя по-добре.

Тя ме изгледа изненадано — явно не очакваше да реагирам спокойно. Леля Пенка кимна одобрително.

— Браво, Марийче! Така се прави — с добро!

Тази вечер отново се молих. Имах нужда от още сили. Започнах да чета Псалмите — намирах утеха в думите за търпение и любов.

С времето забелязах промяна у себе си. Вместо да отвръщам на нападките със сълзи или гняв, започнах да отговарям с кротост. Когато Станка ме упрекваше за нещо дребно, аз й благодарях за съвета и питах дали може да ми покаже как го прави тя.

Една вечер, докато приготвяхме вечеря заедно, тя изведнъж замълча и ме погледна странно.

— Мария… — започна тя колебливо. — Знаеш ли… понякога ми липсва моят дом. Моят начин на живот…

Погледнах я — за първи път видях в очите й болка вместо гняв.

— Разбирам те — казах тихо. — И аз понякога се чувствам изгубена тук.

Тя въздъхна тежко.

— Не е лесно да остарееш и да си самотен…

Тогава разбрах — цялата й злоба беше маска за страха и самотата. Тази нощ се молих не само за себе си, а и за нея.

Постепенно отношенията ни започнаха да се променят. Не станахме най-добри приятелки, но вече можехме да говорим без крясъци и обиди. Петър забеляза промяната и една вечер ми прошепна:

— Благодаря ти, че не се отказа от нас.

Децата също усетиха разликата — вкъщи стана по-спокойно. Започнахме да вечеряме заедно без напрежение. Дори Станка понякога разказваше истории от младостта си и се смееше с нас.

Но най-важното беше вътрешният мир, който намерих чрез молитвата и прошката. Разбрах, че не мога да променя другите, но мога да променя себе си и начина, по който реагирам на болката.

Сега често си мисля: Колко ли семейства живеят в сянката на неизказани думи и стари обиди? Дали ако всеки от нас намери сили да прости и да потърси помощ свише, светът ни няма да стане по-добро място?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да избягате?