Между две сърца: Когато дъщеря ми и доведеното дете се превърнаха в съперници

– Мамо, защо той винаги получава това, което иска? – гласът на Мария проряза тишината в кухнята, докато аз се опитвах да нарежа домати за салатата. Ръцете ми трепереха леко, ножът застина във въздуха. Петър, синът на Иван, стоеше до нея с кръстосани ръце и поглед, който сякаш казваше: „Аз съм тук, за да остана.“

– Не е вярно! – изсъска Петър. – Ти винаги ревеш и мама ти угажда!

– Не съм ревла! Просто исках да гледаме филма, който аз избрах! – Мария се обърна към мен с очи, пълни със сълзи. – Мамо, кажи му!

Погледнах ги и двамата. Сърцето ми се сви. Откакто Иван и Петър се нанесоха при нас, апартаментът ни сякаш се смали. Всяка стая беше арена за битка – кой ще ползва компютъра, кой ще избере какво да ядем, кой ще спи до прозореца. А аз бях съдията, който никога не можеше да угоди на всички.

– Достатъчно! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. – Ще гледаме филма на Мария тази вечер. Петър, утре е твой ред.

Петър изсумтя и излезе от кухнята. Мария ме прегърна през кръста, но аз усещах тежестта на вината. Знаех, че Иван ще се върне от работа и ще попита защо синът му пак е недоволен.

Вечерта седнахме на масата. Иван мълчеше, а Петър буташе храната си с вилицата.

– Какво пак има? – попита Иван с уморен тон.

– Нищо – отвърна Петър.

– Мария пак ли плака? – Иван се обърна към мен.

– Просто имаше спор за филма – опитах се да омаловажа ситуацията.

– Вики, трябва да си по-справедлива – каза той тихо. – Петър усеща, че винаги го пренебрегваш.

– А Мария усеща, че вече няма място тук! – избухнах аз. – Опитвам се да балансирам между двамата, но не мога да угодя на всички!

Иван въздъхна и стана от масата. Отиде при Петър в стаята му. Чух как му говори тихо: „Трябва да имаш търпение. Всички свикваме.“

Останах сама с Мария.

– Мамо, не искам да живея с тях – прошепна тя. – Той ме мрази.

Прегърнах я силно. Спомних си времето, когато бяхме само двете – как пеехме в кухнята, как рисувахме по стените на детската стая. Сега всичко беше различно. Чувствах се предателка спрямо собственото си дете.

На следващия ден получих съобщение от майката на Петър: „Петър ми каза, че не се чувства добре при вас. Моля те, опитай се да го разбереш.“

Седнах на дивана и заплаках. Защо трябваше да е толкова трудно? Защо никой не ни беше предупредил колко болезнено може да бъде смесването на две семейства?

Вечерта Иван ме хвана за ръката.

– Вики, обичам те. Но ако не намерим начин децата да се разберат… не знам дали ще издържим.

– И аз те обичам – прошепнах. – Но не мога да жертвам Мария заради нас.

Дните минаваха в напрежение. Веднъж чух как Мария плаче в банята: „Той ми скъса тетрадката!“ На другия ден Петър дойде при мен със счупена количка: „Тя ми я хвърли през прозореца!“

Опитахме всичко – семейни вечери, игри заедно, разговори с психолог в училище. Но сякаш колкото повече настоявахме да бъдем семейство, толкова повече децата ни се отдалечаваха едно от друго… и от нас.

Една вечер Мария ме попита:

– Мамо, ако трябва да избираш между мен и Иван… кого ще избереш?

Сълзите ми потекоха безконтролно.

– Никога няма да избера някой друг пред теб – казах й. – Но искам всички да сме щастливи.

Тя ме погледна с онзи поглед на дете, което вече е преживяло твърде много разочарования.

В този момент разбрах: може би няма правилен отговор. Може би просто трябваше да приема болката и несигурността като част от новото ни начало.

Сега пиша тази история с надеждата някой да сподели своя опит. Как се справяте вие с подобни конфликти? Възможно ли е наистина две семейства да станат едно? Или винаги някой остава наранен?