Между две сърца: Когато семейната традиция наранява детето ми

– Не може така, Мирела! – гласът на свекърва ми, баба Станка, проряза въздуха като нож. – В нашата къща момичетата не сядат на масата, докато мъжете не се нахранят!

Стоях в кухнята, с ръце, стиснати в юмруци, а дъщеря ми Лили се беше свила в ъгъла, с очи пълни със сълзи. Синът ми от втория брак, малкият Косьо, вече беше седнал до баща си – моя втори съпруг, Георги – и невинно си играеше с лъжицата. В този момент усетих как гневът и болката се борят в мен. Как да обясня на Лили, че тук, в новия ни дом в едно малко пловдивско село, тя трябва да чака, защото е момиче? Как да ѝ кажа, че нейната стойност се измерва по друг аршин?

– Мамо, гладна съм – прошепна Лили, а гласът ѝ беше толкова тънък, че едва я чух.

– Ще хапнеш след малко, слънце – опитах се да звуча спокойно, но вътре в мен всичко крещеше. Погледнах Георги с надежда за подкрепа.

– Така е тук, Мирела – каза той тихо, без да ме погледне. – Не искам да се караме пред децата.

В този миг осъзнах колко сама съм. Бях оставила всичко зад себе си – работата в града, приятелите, свободата – за да започна нов живот с Георги. Но никога не си бях представяла, че ще трябва да избирам между любовта към мъжа си и защитата на детето си.

Вечерта Лили дойде при мен в стаята.

– Мамо, защо Косьо може да яде първи, а аз не? Да не би да съм лоша?

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах я силно.

– Не си лоша, Лили. Просто някои хора вярват в стари правила. Но ти си най-прекрасното момиче на света.

– Искам да се върнем при тати – прошепна тя.

Тези думи ме пронизаха. Бившият ми съпруг, Ивайло, живееше в София и рядко виждаше Лили. Винаги съм вярвала, че едно дете има нужда от майка си. Но сега… дали не я наранявах повече?

На следващия ден опитах да говоря с Георги.

– Не мога да позволя Лили да се чувства по-малко важна от Косьо. Това не е правилно.

Той въздъхна тежко.

– Знам, Мирела. Но ако тръгнем срещу майка ми и баща ми… ще стане война. Ти знаеш какви са те.

– А аз знам какво е да си малко момиче и да мислиш, че не заслужаваш нищо – отвърнах през сълзи.

Седмиците минаваха. Лили ставаше все по-затворена. Започна да се напикава нощем – нещо, което не беше правила от години. Учителката ѝ ме извика в училище:

– Госпожо Николова, Лили е разсеяна и тъжна. Има ли нещо у дома?

Погледнах я безпомощно. Как да обясня? Как да призная пред себе си, че не мога да защитя собственото си дете?

Една вечер чух как баба Станка говори с Георги:

– Тая твоя жена много се меси! Ако не ѝ харесва тук – да си ходи! Момичето ѝ само ще развали нашия Косьо!

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех повече. На следващата сутрин събрах сили и казах на Георги:

– Ако не променим нещо, ще си тръгна с децата. Не мога да гледам как Лили страда.

Той ме погледна дълго. Видях болка в очите му – и страх.

– Ще говоря с майка ми – каза най-накрая.

Дните след това бяха напрегнати. Баба Станка ме гледаше накриво, а Косьо усещаше напрежението и започна да плаче за най-малкото нещо. Но за първи път Лили седна на масата заедно с всички. Видях как очите ѝ светнаха от радост.

Но войната не беше приключила. Баба Станка отказваше да говори с мен. В селото започнаха слухове: „Мирела разваля реда!“, „Какво ще стане с нашите момчета, ако жените започнат да командват?“

Чувствах се като чужденка в собствения си дом. Но когато виждах Лили усмихната, знаех, че съм направила правилното.

Една вечер седнах до прозореца и се загледах в тъмното небе над селото. Чувах смеха на децата от другата стая.

– Дали някога ще бъда приета тук? Дали битката за децата ни струва всичко останало? Какво бихте направили вие на мое място?