Между две семейства: Когато любовта и дългът се сблъскат
– Не мога да повярвам, че го обсъждаме отново, Петре! – гласът ми трепери, докато гледам към прозореца, зад който се стеле сивият софийски здрач. – Това е шансът ни! Майка ми ни подава ръка, а ти… ти искаш да дадем парите на баща ти?
Петър мълчи. Седи на ръба на дивана, с ръце скрити в юмруци между коленете. Малкият Даниел спи в другата стая, а между нас се разстила тишина, по-тежка от всякога.
– Той е баща ми, Мария – прошепва Петър. – Ако не му помогнем сега, може да не го бъде…
Сърцето ми се свива. Знам, че баща му е болен – рак на стомаха, диагнозата дойде като гръм от ясно небе преди месец. Знам и колко струва лечението. Но знам и друго: вече пет години живеем под наем в тази панелка в Люлин, където стените са тънки като хартия и всеки съседски скандал се чува като наш. Мечтая за собствен дом – не за лукс, а за сигурност. За място, където Даниел ще има своя стая, а аз ще мога да окача снимки по стените, без да се страхувам от хазяйката.
Майка ми, леля Галя, винаги е била до мен. След като татко почина, тя остана сама в двустайния апартамент в Младост и спестяваше всяка стотинка. Когато ми каза: „Марийче, ще ви помогна с вноската за жилище“, плаках от радост. Вече бях започнала да разглеждам обяви за малки апартаменти в Надежда или Обеля – нещо наше, макар и скромно.
Но Петър… Петър не може да остави баща си. И как да го обвиня? Виждам болката му – как всяка вечер говори по телефона с майка си, как се опитва да бъде силен пред мен и Даниел, а после се затваря в банята и плаче тихо.
– Ами ние? – питам го. – Кога ще дойде нашият ред? Винаги помагаме на всички, а ние все сме на опашката…
– Това е баща ми! – избухва той изведнъж. – Ако не му помогна сега, няма да си го простя цял живот!
– А аз? Аз ще си простя ли, ако пак останем без дом? Ако Даниел порасне между чужди стени?
Сълзите ми напират. Петър ме гледа отчаяно. В този момент осъзнавам: няма правилен избор. Каквото и да решим, някой ще страда.
На следващия ден майка ми идва на гости. Носи домашна баница и усмивка, която се опитва да скрие тревогата си.
– Какво решихте? – пита тя тихо, докато Даниел играе с количките си на килима.
Поглеждам към Петър. Той избягва погледа ѝ.
– Мамо… – започвам бавно. – Бащата на Петър е много зле. Лечението е скъпо…
Тя въздъхва тежко.
– Разбирам ви, деца. Но помислете и за себе си. Животът минава бързо… Не може винаги да жертвате всичко за другите.
Петър стиска устни.
– Ако беше моят баща… – започва той.
– Ако беше твоят баща, щях да направя същото – прекъсвам го аз.
Майка ми се изправя и ме прегръща.
– Ще ви подкрепя каквото и да решите – казва тя тихо.
Вечерта спорът избухва отново. Петър настоява парите да отидат за лечението на баща му. Аз плача и се чувствам виновна – сякаш съм лош човек, защото мисля за нашето бъдеще.
– Не мога повече така! – извиквам. – Всеки ден живея с чувството, че не заслужавам нищо! Че трябва да съм благодарна дори за трохите!
Петър ме гледа със сълзи в очите.
– Не искам да те наранявам…
– А аз не искам да живея цял живот на пауза!
Дни наред не говорим за това. Вкъщи е студено и тихо. Даниел усеща напрежението и започва да се буди нощем с плач.
Една вечер Петър идва при мен.
– Мария… Може би трябва да разделим парите? Половината за татко, половината за жилище?
Поклащам глава.
– Няма да стигнат нито за едното, нито за другото…
Той въздъхва отчаяно.
– Какво ще правим?
Не знам. Наистина не знам.
Седя до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: има ли изобщо правилен избор? Може ли човек да избере между две семейства? Или винаги ще има някой наранен?
А вие как бихте постъпили? Може ли някой да избере между дълга към родителите си и бъдещето на собственото си дете?