Между две семейства: Когато синът на съпруга ми поиска да живее с нас

– Не мога да повярвам, че го каза! – извиках, докато вратата на кухнята се затръшна след мен. Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Съпругът ми, Георги, стоеше насреща ми с виновен поглед, а между нас – като невидима стена – стоеше новината, която току-що бях чула.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно – опита се да ме успокои той, но думите му звучаха кухо.

– Как спокойно? Как?! – гласът ми се изви високо. – Синът ти иска да живее при нас, а ти дори не ме попита как се чувствам! Просто ми го съобщи, сякаш е поредната смяна на гумите!

Георги въздъхна тежко и седна срещу мен. В този момент всичко в мен кипеше – страх, ревност, несигурност. От три години сме женени, а сега изведнъж трябва да приема 14-годишния му син Петър под нашия покрив. Досега го виждахме само през уикендите – кратки срещи, пълни с неловко мълчание и опити за разговори за футбол или компютърни игри. Но сега… сега всичко щеше да се промени.

– Петър не се чувства добре при майка си – започна Георги тихо. – Казва, че там е самотен. Иска да опита да живее с нас. Моля те, Мария, той е дете…

– А аз? Аз не съм ли човек? – прекъснах го. – Аз съм тази, която ще трябва да се справя с всичко – с неговите настроения, с училището му, с майка му, която сигурно ще ме намрази още повече…

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си първата ни среща с Петър – тогава беше на 11. Стоеше в ъгъла на хола и ме гледаше така, сякаш съм натрапник в собствения си дом. Оттогава нещата не се промениха много. Винаги усещах дистанция между нас – невидима бариера от минало и болка.

Сега обаче трябваше да направя избор. Да приема ли Петър у дома ни? Или да настоявам Георги да намери друго решение?

Вечерта легнахме мълчаливо. Георги се обърна към мен и прошепна:

– Знам, че не е лесно. Но той е част от мен…

– А аз? Аз коя съм тогава? – отвърнах тихо.

На следващия ден телефонът звънна. Беше майката на Петър – Даниела. Гласът ѝ беше студен като януарски вятър:

– Мария, знам, че не ме харесваш особено, но Петър настоява да дойде при вас. Не мога да го спра. Надявам се да се справиш по-добре от мен.

Затворих телефона с треперещи ръце. В този момент осъзнах колко самотна съм в тази битка. Майка ми живее в Пловдив и рядко идва в София. Приятелките ми не разбират – повечето нямат деца или са разведени и избягват темата.

Дните минаваха в напрежение. Петър пристигна с две чанти и слушалки в ушите. Не каза почти нищо. Настаних го в стаята за гости и се опитах да бъда мила:

– Ако имаш нужда от нещо… кажи ми.

Той само кимна и затвори вратата.

Първите седмици бяха кошмарни. Петър закъсняваше за вечеря, затваряше се в стаята си и отговаряше едносрично на всичко. Георги работеше до късно и често ме оставяше сама с него. Чувствах се като чужденец в собствения си дом.

Една вечер го чух да плаче тихо. Сърцето ми се сви. Почуках леко на вратата:

– Петре… добре ли си?

– Остави ме! – извика той.

Седнах пред вратата и заплаках и аз. Защо беше толкова трудно? Защо не можех просто да го приема? Или той мен?

С Георги започнахме да се караме все по-често. Той ме обвиняваше, че не полагам достатъчно усилия; аз него – че ме е поставил пред свършен факт.

Един ден майка ми дойде на гости и ме намери разплакана в кухнята.

– Мари, знаеш ли колко е трудно за едно дете да бъде между два дома? А за теб? Никой не те пита какво чувстваш… Но ако искаш този брак да оцелее, трябва да намериш начин да приемеш Петър. Не заради Георги – заради себе си.

Думите ѝ ме удариха като шамар.

На следващата сутрин направих любимите палачинки на Петър и ги оставих пред вратата му с бележка: „Ако имаш нужда от приятел, аз съм тук.“

Не очаквах чудеса. Но след няколко дни той дойде при мен в кухнята:

– Може ли… може ли да ми помогнеш с домашното по математика?

Погледнах го изненадано и усетих как ледът между нас започва да се топи.

Минаха месеци. Имаше добри и лоши дни. Все още има моменти, когато се чувствам излишна или виновна. Но вече знам: семейството не е само кръв или брак. Семейството е избор – всеки ден.

Понякога вечер седя сама на балкона и си мисля: „Дали някога ще бъда истинска майка за Петър? Или винаги ще остана просто жената на баща му?“ Какво бихте направили на мое място?