Между две врати: Когато свекървата разделя семейството

– Пак ли само бурканите, майко? – гласът на съпруга ми, Димитър, прозвуча уморено, докато разопаковаше торбите, които донесе от майка си. Стоях до кухненския плот и гледах как изважда буркани с лютеница, компоти и няколко домашни кюфтета, увити в салфетка. Вече знаех отговора, но не можех да се сдържа.

– А на Мария пак ли даде пари? – попитах тихо, опитвайки се да не звучи като обвинение, макар че болката ме глождеше отвътре.

Димитър въздъхна тежко и седна на стола. – Да. Каза, че й трябват за новата работа. Не исках да споря… Знаеш я.

Знаех я. Свекърва ми, леля Станка, винаги е била строга жена – стисната за едни, щедра за други. Още от първия ден на брака ни усещах как ме гледа с недоверие, сякаш съм дошла да й открадна сина. Но най-много ме болеше не студенината към мен, а това как делеше децата си – Мария получаваше всичко: пари за квартирата в София, нов телефон, дори помощ за екскурзии. А ние – буркани и понякога някой стар пуловер.

Преди година се преместихме в Пловдив. Наехме малък апартамент – двустаен, с изглед към панелните блокове. Аз работя като учителка в детска градина, а Димитър е техник в сервиз за климатици. Парите ни стигат едва-едва. Понякога се чудя дали да не поискам заем от банка, но ме е страх да не затънем още повече. Всяка помощ би била добре дошла… ако беше справедлива.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Димитър говори по телефона с майка си:

– Мамо, и на нас ни е трудно… Не може ли поне веднъж да помогнеш малко с пари? – Гласът му беше тих, почти умоляващ.

– Ох, Митко! Ти си мъж вече! Какво ще кажат хората? Да те издържам аз? На Мария й е по-трудно – сама е в София! Ти имаш жена до себе си, тя трябва да се грижи за дома! – отвърна тя рязко.

Сълзите ми се стичаха по бузите, докато слушах този разговор. Не можех да повярвам колко несправедливо е всичко. Аз ли бях виновна, че сме заедно? Аз ли трябваше да се срамувам, че не мога да осигуря повече на семейството си?

На следващия ден Мария дойде на гости. Влезе с нова чанта и скъпи обувки. Седна на дивана и започна да разказва за новата си работа в рекламна агенция.

– Мамо ми даде малко пари за първия месец – каза тя между другото. – Иначе нямаше да се справя.

Погледнах я и усетих как гневът ми кипи. Не й завиждах – просто исках равнопоставеност. Исках и ние да сме важни за свекърва ми.

Седнах до Димитър вечерта и му казах:

– Не мога повече така. Чувствам се като чужда в собственото си семейство. Защо тя не ни приема? Защо все сме втори?

Той ме прегърна и прошепна:

– Знам… Но не мога да я променя. Това е майка ми.

Дните минаваха в рутина – работа, грижи за дома, сметки, които едва покривахме. Веднъж дори се наложи да взема пари назаем от колежка, за да купя лекарства на детето ни, което беше болно от грип. Свекърва ми дойде на гости точно тогава. Донесе буркан с туршия и каза:

– Ей така трябва – домашно! Пари не ви трябват, важното е да сте здрави!

Погледнах я в очите и за първи път не скрих разочарованието си:

– Понякога имаме нужда и от друго… Не само от буркани.

Тя ме изгледа строго:

– Пари не се дават току-така! На Мария й трябват повече – тя няма кой друг да й помогне!

Тогава избухнах:

– А ние? Ние не сме ли твое семейство? Не заслужаваме ли поне малко подкрепа?

Димитър стоеше между нас като заложник на две жени – едната майка му, другата жена му. В очите му видях болка и безсилие.

След този ден отношенията ни със свекърва ми станаха още по-студени. Тя идваше по-рядко, носеше все по-малко храна. Мария продължаваше да получава пари и подаръци.

Започнах да се питам дали аз съм виновна за всичко това. Дали ако бях по-покорна или по-мила, щеше да ме приеме? Или просто така е устроен светът – някои деца са по-обичани от други?

Една вечер седнахме с Димитър на балкона. Гледахме светлините на града и мълчахме дълго. Най-накрая той каза:

– Може би трябва да спрем да очакваме нещо от нея… Да разчитаме само на себе си.

Замислих се над думите му. Може би беше прав. Но болката остана – болката от това да си винаги втори избор.

Сега ви питам вас: Как бихте постъпили на мое място? Трябва ли да продължа да търся справедливост или просто да приема ситуацията? Може ли някога една свекърва да обикне снаха си като свое дете?