Между копнежа и неприязънта: Лято при свекървата в Пловдив – история, която преобърна живота ми
– Не мога да повярвам, че пак ще трябва да стоим тук цяла седмица! – изсъсках през зъби, докато паркирахме пред панелката на булевард „България“ в Пловдив. Мъжът ми, Димитър, въздъхна тежко и хвана ръката ми.
– Моля те, Ива, опитай се този път да не се караш с майка ми. Заради децата…
Погледнах го с онзи поглед, който казва всичко без думи. Не беше лесно да се преструваш на спокойна, когато знаеш, че след пет минути ще бъдеш посрещната от свекърва си Мария – жената, която винаги намира начин да те накара да се чувстваш недостатъчна.
Още на вратата ни посрещна познатият аромат на печени чушки и оцет. Мария стоеше с престилка, леко наклонена глава и онзи изкуствено мил глас:
– Еее, най-после дойдохте! Децата сигурно са гладни, а ти, Иве, изглеждаш уморена… Ще ти направя чайче от лайка, че сигурно пак не спиш добре.
Стиснах устни. Винаги така – уж загрижена, а всъщност всяка дума е като бодил. Децата се втурнаха към баба си, а аз останах сама в коридора с куфарите и мислите си.
Вечерта мина в обичайните разговори: какво правят съседите, кой се е оженил, кой се е развел. Мария не пропусна да попита:
– А ти, Иве, кога ще започнеш пак работа? Не е хубаво жената да стои у дома…
– Търся си нещо подходящо – отвърнах тихо.
– Едно време ние не сме избирали толкова. Който каквото намери – работи! – намеси се свекърът ми Георги.
Димитър ме погледна извинително. Знаеше колко ме боли тази тема – след съкращението от банката вече година не можех да си намеря работа. Чувствах се безполезна и това само засилваше напрежението между мен и Мария.
На третия ден от престоя ни дойде сестрата на Димитър – Петя. Тя винаги беше любимката на майка си: успешна адвокатка в София, с две деца и перфектен брак (поне така изглеждаше отвън). Още щом влезе, Мария я прегърна и започна да я обсипва с похвали:
– Петенце, колко си отслабнала! Как успяваш всичко да съчетаваш? И работата, и децата…
Петя ми хвърли бегъл поглед и се усмихна:
– Всичко е въпрос на организация, Иве. Ако искаш, ще ти дам няколко съвета.
Почувствах се като ученичка пред строг учител. Стиснах зъби и излязох на балкона. Гледах към тепетата и се питах защо винаги трябва да се чувствам по-малко стойностна тук.
Същата вечер чух как Мария говори с Димитър в кухнята:
– Митко, не искам да се меся, но Ива трябва да поеме повече отговорности. Не може всичко да пада върху теб…
– Мамо, моля те… – започна той уморено.
– Аз само казвам истината! Ако не я стегнеш малко…
Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех повече да слушам как ме обсъждат като някакъв проблем за решаване.
На следващия ден избухнах. Докато закусвахме всички заедно, Мария пак започна:
– Иве, защо не заведеш децата на площадката? Петя ще помогне с обяда.
– Защо винаги аз? – гласът ми трепереше. – Защо винаги трябва аз да съм тази, която върши всичко? Защо никога не сте доволни от мен?
Настъпи тишина. Петя ме изгледа изненадано, Георги смутено зашари с лъжицата си по масата. Мария се изправи бавно:
– Никога не съм искала да те нараня. Просто искам най-доброто за сина си…
– А за мен? Аз не съм ли част от това семейство? – попитах през сълзи.
Димитър ме прегърна. За първи път усетих, че е на моя страна.
След този скандал нещата се промениха. Мария започна да ме гледа по друг начин – сякаш за първи път виждаше човека в мен, а не просто жената до сина си. Петя дойде при мен вечерта на балкона:
– Знам какво е… На мен също ми е тежко понякога тук. Но майка ни просто не знае друг начин да обича.
Погледнах я учудено – тя винаги изглеждаше толкова силна и уверена.
– Всички носим своите рани – прошепна тя. – Просто някои ги крият по-добре.
В края на седмицата си тръгвахме различни хора. Не бях простила напълно на Мария, но вече я разбирах повече. А може би най-накрая започнах да разбирам и себе си.
Сега често се питам: Колко често съдим другите без да знаем какво ги боли? И дали прошката не започва първо със самите нас?