Между любовта и лоялността: Моята борба да приема неговото дете

– Пак ли ще идва Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Димитър се обърна към мен с онзи уморен поглед, който напоследък виждах все по-често.

– Да, Цвети, тя е дъщеря ми. Не мога да я оставя сама в събота. Знаеш, че майка ѝ работи тогава.

Стиснах зъби. Не исках да съм лошият човек, но всяка нейна поява в нашия апартамент ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом. Мария беше на осем – с големи кафяви очи, които приличаха на неговите, и с навика да ме гледа подозрително, сякаш съм ѝ отнела нещо скъпо.

Преди две години срещнах Димитър на една изложба в Пловдив. Беше различен – внимателен, умен, с чувство за хумор, което ме разтапяше. Не ми каза веднага за дъщеря си. Разбрах едва след третата ни среща, когато телефонът му звънна и той се извини, че трябва да говори с „малката“. Тогава не осъзнавах колко голяма част от живота му е тя.

Първият път, когато Мария дойде у нас, бях приготвила домашна лазаня. Надявах се да ѝ хареса. Тя обаче бутна чинията и каза:

– Мама прави по-вкусно.

Димитър се усмихна неловко и я помоли да бъде по-учтива. Аз се усмихнах насила, но вътре в мен нещо се пречупи. Оттогава всеки неин престой тук беше изпитание – за търпението ми, за самочувствието ми, за любовта ми към него.

С времето започнах да усещам как ревността ме изяжда отвътре. Всяка събота той ставаше друг човек – по-нежен, по-внимателен, сякаш аз не съществувах. Гледах ги как играят на шах или как четат приказки на дивана и се чудех дали някога ще бъда част от този кръг на обич.

Една вечер, след като Мария си тръгна, не издържах:

– Чувствам се излишна, Димитре. Когато е тук, ти си само неин баща. Аз къде съм в тази картина?

Той въздъхна тежко:

– Цвети, тя е дете. Има нужда от мен. Но и ти си важна за мен. Просто… не знам как да балансирам.

– А аз какво да правя? Да се преструвам, че всичко е наред? – очите ми се напълниха със сълзи.

Той ме прегърна, но усещах дистанцията между нас – невидима стена, която Мария бе издигнала без да иска.

С времето започнах да избягвам съботите у дома. Записах се на курс по рисуване, започнах да излизам с приятелки. Но всяка неделя сутрин се връщах и намирах следи от присъствието ѝ – забравена плюшена играчка, рисунка на хладилника с надпис „На тати“. Чувствах се като гостенка в собствения си живот.

Майка ми забеляза промяната у мен:

– Цвети, не можеш да се бориш с дете за любовта на един мъж. Ако той не може да ви събере в едно семейство…

– Не е толкова лесно – отвърнах аз. – Обичам го.

– А тя? Ще можеш ли някога да я приемеш?

Не знаех какво да отговоря.

Един ден Димитър ме помоли да взема Мария от училище – спешно го задържаха в работата.

– Моля те, Цвети. Само този път.

Сърцето ми биеше лудо, докато чаках пред училището. Когато Мария ме видя, лицето ѝ помръкна.

– Къде е тати?

– Ще дойде по-късно. Ще отидем у нас и ще те почерпя с шоколадов сладкиш.

Тя не каза нищо. По пътя мълчахме. Вкъщи седна на дивана и започна да рисува.

– Какво рисуваш? – попитах я внимателно.

– Семейство – отвърна тя тихо.

Погледнах рисунката – тя беше между мен и баща си, но между нас имаше голяма празнина. Сълзите напълниха очите ми.

– Мария… Знаеш ли, че много бих искала да бъдем приятелки?

Тя ме погледна недоверчиво:

– Ти не си като мама.

– Знам. Но мога да бъда твоя приятелка. Ако поискаш.

Тя замълча дълго и после прошепна:

– Може би… ако ми покажеш как се прави шоколадов сладкиш като твоя.

Този момент беше малка победа за мен. Но знаех, че пътят тепърва предстои.

С времето започнахме да намираме общ език – чрез готвенето, рисуването, малките тайни. Но винаги оставаше онази тънка линия между нас – споменът за майка ѝ, страхът ѝ да не изгуби баща си заради мен.

Димитър виждаше промяната и често ме прегръщаше с благодарност:

– Благодаря ти, Цвети. Не знам какво бих правил без теб.

Но аз все още се борех със себе си – с ревността си, със страха дали някога ще бъда истинска част от това семейство.

Понякога нощем лежах будна и се питах: Може ли любовта към един мъж да бъде достатъчна, за да приемеш детето му като свое? Или винаги ще остане онази невидима стена между нас?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек наистина да обикне чуждо дете така, както своето?