Между любовта и вината: Писмо от една майка

„Мамо, не мога повече. Ще се изнеса утре.“ Думите на сина ми, Виктор, още кънтят в ушите ми, въпреки че минаха вече два месеца. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали ръба на масата, докато той хвърляше дрехи в куфара си. Не можех да го спра, не можех да го прегърна, не можех дори да изрека „Остани“. Само гледах как светът ми се разпада на парчета.

Виктор беше всичко за мен. След като баща му ни напусна, когато беше още малък, аз се превърнах в майка и баща едновременно. Работех на две места, за да не му липсва нищо. Когато доведе Мария вкъщи – кротко момиче от нашия квартал, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи лед – повярвах, че най-сетне семейството ни ще бъде цяло. Но нещата никога не са толкова прости.

Първите години бяха щастливи. Помагах им с каквото мога – готвех, гледах внучката ни Елица, когато Мария започна работа в аптеката. Но постепенно започнах да усещам хлад между тях. Виктор ставаше все по-нервен, Мария – все по-затворена. Често ги чувах да се карат вечер, когато мислеха, че спя. Веднъж дочух Мария да казва: „Не мога повече да живея под един покрив с майка ти.“

Тогава усетих какво се случва – аз бях проблемът. Или поне така вярваше тя. Започнах да се отдръпвам, да прекарвам повече време при съседката ми Пенка или в градината. Но напрежението не намаляваше. Виктор ставаше все по-отчужден и от мен, и от Мария.

Една вечер Мария дойде при мен в кухнята. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.
– Госпожо Иванова… – започна тя с треперещ глас. – Моля ви… опитайте се да разберете… Не мога повече така. Виктор не говори с мен, а аз… аз се чувствам като чужда в собствения си дом.

Погледнах я дълго. Исках да ѝ кажа, че я обичам като дъщеря, че всичко ще се оправи. Но думите заседнаха в гърлото ми. Само кимнах и тя излезе.

След няколко седмици Мария си събра багажа и си тръгна с Елица. Виктор остана мълчалив и затворен. Аз се чувствах като провалена майка и свекърва. В квартала започнаха да шушукат: „Гледай я Иванова – сама си изгони снаха си.“

Сега живея сама в апартамента ни в Люлин. Виктор идва рядко – само когато трябва да вземе някоя вещ или документи. С Мария не сме се виждали от раздялата им. Елица расте без баща си до себе си, а аз – без внучката си.

Всяка вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Питам се: Къде сбърках? Трябваше ли да бъда по-малко настойчива? Да не давам мнение за всичко? Или просто такава е съдбата на българските семейства – да се разпадат под тежестта на недоизказаното?

Понякога си мисля да звънна на Мария. Да ѝ кажа: „Прости ми.“ Но после страхът ме парализира – ами ако не иска да ме чуе? Ами ако само ще отворя стари рани?

С Виктор разговорите са кратки и делови:
– Как си? – питам го.
– Добре съм.
– Виждаш ли Елица?
– Рядко.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Ще ти кажа.

Това е всичко. Няма прегръдки, няма смях както преди. Само тишина.

Понякога съседката Пенка ме кани на кафе и ме съветва:
– Остави ги да си оправят живота сами! Ти си направила достатъчно.
Но аз не мога да спра да мисля за тях. За малката Елица, която сигурно вече е пораснала и може би ме е забравила.

Пиша това писмо с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже – има ли прошка за такива като мен? Мога ли някога пак да бъда част от живота на сина си и внучката си? Или трябва просто да приема самотата като наказание за грешките си?

Моля ви, споделете вашите мисли. Какво бихте направили на мое място? Може ли едно семейство да се излекува след толкова болка?

Понякога нощем се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по различен начин? Или съдбата ни е предначертана още преди да осъзнаем грешките си?