Между майка и съпруга: Когато мъжът ми избра да остане при майка си

— Пак ли ще вечеряш при мама? — гласът ми трепереше, докато гледах Георги как прибира ключовете си в джоба.

Той не ме погледна. — Да, Мария. Тя не се чувства добре. Не мога да я оставя сама.

Стиснах зъби. Беше третата поредна вечер, в която оставах сама на масата, а супата изстиваше пред мен. Откакто свекърва ми, леля Станка, падна и си счупи крака, Георги сякаш забрави, че има дом и жена. Всичко се въртеше около нея — пазаруване, готвене, дори вечерите пред телевизора. Аз? Аз бях просто сянка в собствения си дом.

В началото се опитвах да разбера. Майка му беше възрастна, самотна жена. Но с времето започнах да усещам как между нас се издига невидима стена. Всяка вечер, когато Георги се връщаше късно, ухаещ на чужда кухня и с дрехи, пропити с мириса на лавандула — любимият омекотител на майка му — аз се чувствах все по-ненужна.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи веднъж той, без да ме погледне.

— Не искам да се чувствам като гост в собствения си брак — отвърнах тихо.

Той въздъхна тежко и излезе. Вратата хлопна зад него като точка на края на изречение.

Дните се нижеха. Колежките ми в офиса шушукаха за семейните си вечери, за малките радости и спорове у дома. Аз мълчах. Не исках да призная пред никого колко самотна се чувствах. Вечерите прекарвах с книга или пред телевизора, но мислите ми все се връщаха към Георги и майка му.

Една неделя реших да отида при тях. Купих домашен кекс и тръгнах към панелката на леля Станка в „Люлин“. Вратата ми отвори тя — с патерица, но с усмивка.

— Мария! Каква изненада! — гласът ѝ беше топъл, но очите ѝ ме измериха внимателно.

Георги беше в кухнята, рязал салата. Когато ме видя, се смути.

— Не очаквах да дойдеш…

— И аз имам нужда от теб — прошепнах аз.

Леля Станка ме покани да седна. Говорехме за дреболии — времето, новините, съседите. Но във въздуха висеше нещо неизказано. Когато Георги излезе до магазина, тя се обърна към мен:

— Знам какво мислиш за мен, Мария. Но аз съм сама. Георги е всичко, което имам.

Погледнах я право в очите:

— А аз? Аз съм му съпруга. Искам да имаме наш живот.

Тя замълча за миг.

— Когато бях млада като теб, свекърва ми ме мразеше. Мъжът ми винаги избираше нея пред мен. Не искам Георги да прави същата грешка.

Тези думи ме разтърсиха. За първи път я видях не като враг, а като жена със свои болки и страхове.

Вечерта Георги ме изпрати до асансьора.

— Не знам какво да правя — призна той. — Чувствам се разкъсан между вас двете.

— Искам само да бъдем семейство — казах аз през сълзи.

След тази вечер нещата започнаха бавно да се променят. Започнахме да каним леля Станка у дома за вечеря. Понякога тя оставаше за уикенда, друг път аз ходех при нея. Георги вече не тичаше всеки ден при майка си, но и не я оставяше сама. Намерихме някакъв баланс — труден, крехък, но наш.

Понякога още усещам болката от онези самотни вечери. Понякога се питам дали някога ще бъда наистина на първо място за Георги. Но вече знам: семейството не е битка за внимание, а търсене на хармония между миналото и настоящето.

Понякога си мисля: Дали някога ще спрем да се борим за любовта на един човек? Или просто трябва да намерим начин да я споделим?