Между миналото и бъдещето: Писмо от един син

– Не мога да повярвам, че ще я оставим сама! – гласът на сестра ми Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на празната вече къща в Кюстендил, където израснахме. Всичко беше опаковано – снимки, книги, дори старият стенен часовник, който винаги закъсняваше с пет минути. Майка ни седеше на дивана, мълчалива и смалена, сякаш с всеки кашон губеше още малко от себе си.

– Какво предлагаш? – попитах тихо, макар да знаех отговора. Вече бяхме водили този разговор десетки пъти през последните месеци. След като татко почина миналата година, майка ни остана сама в голямата къща. Аз живея в София със семейството си, Мария е във Варна. Пътувахме често, но не достатъчно. Къщата стана тежест – скъп ремонт, сметки, самота.

– Можеше да не я продаваме – прошепна Мария. – Това беше домът ни…

– Домът е там, където сме заедно – опитах се да прозвуча убедително, но дори на мен думите ми се сториха кухи.

Майка ни не каза нищо. Само погледна през прозореца към двора, където някога тичахме боси по тревата. В този момент усетих как гърлото ми се свива. Винаги съм вярвал, че съм силен, че мога да взимам трудни решения. Но сега…

– Не мога да я взема при мен – каза Мария след дълга пауза. – Апартаментът е малък, децата са постоянно болни… А и работя до късно.

– И аз не мога – признах с чувство за вина. – Животът в София е лудница. Жена ми едва се справя с децата и работата си. Ако майка дойде при нас… ще се побъркаме всички.

Мълчахме дълго. Чуваше се само тиктакането на часовника в кашона.

– Значи… дом за възрастни? – прошепна Мария.

Тази дума висеше във въздуха като присъда. В България домът за стари хора е почти мръсна дума. Всички познати истории са тъжни – лоши условия, самота, забрава. Но какво друго?

– Ще намерим хубав частен дом – казах неуверено. – Ще плащаме с парите от къщата. Ще я посещаваме често…

Мария избухна:
– Това ли заслужава? След всичко, което е направила за нас? Да я оставим сред непознати?

Погледнах майка ни. Тя все още гледаше навън. Изведнъж заговори тихо:
– Не се карайте заради мен. Аз… не искам да ви тежа. Знам, че нямате избор.

Сърцето ми се сви. Спомних си как като малък боледувах от бронхит и тя стоеше до леглото ми цяла нощ, без да мигне. Как ме учеше да карам колело, как ми глади ризата за бала… Сега аз не можех да ѝ върна същото.

Следващите седмици бяха кошмарни. Разглеждахме домове из Перник, Дупница, дори в София. Навсякъде миришеше на лекарства и забрава. Майка ни мълчеше и кимаше послушно на всичко.

Една вечер жена ми Даниела ме хвана за ръката:
– Не мога да гледам как се измъчваш. Но трябва да мислиш и за нас… Ако майка ти дойде тук, ще трябва да напусна работа. А ти знаеш колко ни е нужна тази заплата.

Погледнах я уморено:
– Знам… Просто не мога да спя нощем от мисли.

Децата ми усещаха напрежението. Синът ми Виктор ме попита:
– Тате, баба ще живее ли вече далеч?

Не знаех какво да кажа.

Накрая избрахме частен дом близо до София – чисто, с градина и усмихнати сестри. Оставихме майка там една неделя сутрин. Тя се усмихна насила и каза:
– Ще се оправя, не се тревожете за мен.

На връщане в колата Мария плачеше безутешно:
– Предадохме я! Как ще живея със себе си?

Аз не плаках. Само стисках волана толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

Минаха месеци. Посещавахме майка редовно. Всеки път тя беше все по-тиха, все по-далечна. Един ден ме хвана за ръката:
– Знам, че ви е трудно… Но понякога нощем си мисля: струваше ли си всичко това? Защо старостта трябва да е толкова самотна?

Сега пиша това писмо с надеждата някой да ми даде съвет или поне утеха. Постъпихме ли правилно? Можехме ли да направим нещо различно? Или просто такава е съдбата на нашето поколение?

Кажете ми честно: какво бихте направили вие? Има ли изобщо правилен избор в такава ситуация?