Между панелката и вилата: Когато синът ти избира свой път

– Мамо, не разбираш! Тук всичко ме задушава. Искам да отида на вилата, да започна нещо свое! – гласът на Димитър трепери, но в очите му виждам решимостта, която винаги ме е плашила и вдъхновявала едновременно.

Седя срещу него в малката ни кухня в Люлин, ръцете ми са стиснати в юмруци върху покривката. Навън е пролет, но в мен бушува буря. Вилата на дядо му в село Долно Камарци е стара, почти рухнала, а той иска да зареже всичко тук – университета, приятелите си, мен – и да започне живот там. Не мога да го разбера. Не искам да го пусна.

– Дими, моля те, помисли! Какво ще правиш там сам? Няма интернет, няма работа, няма хора! – опитвам се да звуча разумно, но гласът ми издава тревогата ми.

Той се изправя рязко, столът изскърцва по плочките.

– Точно това искам! Да няма хора! Да няма шум! Ще ремонтирам вилата, ще гледам градина, ще си намеря работа в близкия град. Мамо, не мога повече тук!

В този момент си спомням как преди години баща му също избра да си тръгне. Отиде при друга жена и ни остави сами. Оттогава се опитвам да държа Димитър близо до себе си, да не го изгубя и него. Но сега усещам как той се изплъзва между пръстите ми като пясък.

– Ще ти помогна с пари – казвам тихо. – Ще ти платя квартира тук, ще ти купя нов компютър… Само не заминавай.

Димитър ме поглежда с болка.

– Не ми трябват парите ти, мамо. Трябва ми свобода. Трябва ми въздух.

Тези думи ме пронизват. В главата ми нахлуват спомени – първият му учебен ден, първото му падане с колелото, първата му любов. Винаги съм била до него. А сега трябва ли да го пусна?

Седмици наред спорим. Сестра ми Мария се опитва да ме убеди:

– Остави го, Яна! Момчето е пораснало. Ако не опита сега, ще те обвинява цял живот.

Но аз не мога. Всяка вечер плача тихо в леглото си. Представям си го сам в онази стара къща, без ток през зимата, без топла супа на масата. Как ще се справи? Кой ще му помогне?

Една вечер той идва при мен със сак на рамо.

– Реших. Отивам утре сутринта. Моля те, не се сърди.

Сърцето ми се къса. Прегръщам го силно, усещам мириса на косата му – още мирише на дете. Но вече не е дете.

– Обади ми се всеки ден – прошепвам.

– Обещавам.

Следващите дни са празни. Сутрин правя кафе за двама по навик. Вечер гледам телефона си и чакам да звънне. Понякога се обажда – разказва как ремонтира покрива с помощта на съседа бай Иван, как е засадил домати и чушки, как нощем слуша щурците и заспива рано от умора.

Но един ден телефонът мълчи. Минават часове, после дни. Паниката ме обзема. Обаждам се на съседите – никой не го е виждал от два дни. Хващам автобуса за селото със свито сърце.

Вилата е тиха. Вратата е отключена. Влизам вътре – навсякъде разхвърляни инструменти, тетрадки с планове за градината… Но от Димитър няма и следа.

Излизам навън и го виждам – седи до кладенеца и плаче като малко дете.

– Мамо… Не мога повече сам… Страх ме е… – гласът му е пресипнал.

Прегръщам го силно.

– Защо не ми каза?

– Не исках да те разочаровам… Мислех, че ще се справя…

Седим дълго мълчаливо. После започваме да говорим – за страховете му, за моите страхове, за това какво значи да си силен и кога имаш право да поискаш помощ.

Оставам при него няколко дни. Заедно ремонтираме прозорците, готвим боб на печката, вечер гледаме звездите през прозореца без перде. Постепенно виждам как увереността му се връща.

– Ще останеш ли още малко? – пита ме една вечер.

– Ще остана толкова, колкото имаш нужда – отговарям.

Когато си тръгвам обратно към София, вече знам: трябва да го пусна да върви по своя път, но винаги ще съм до него, когато има нужда от мен.

Сега често ходя при него на вилата – понякога само за уикенда, понякога за по-дълго. Говорим повече от всякога. Научихме се да се слушаме и да си вярваме.

Понякога се питам: ако бях настояла повече да остане в града, щеше ли някога да ми прости? А вие бихте ли пуснали детето си да тръгне по свой път, дори когато ви боли?