Между сина и снаха: Сърцето на една майка на кръстопът

— Лиляна, не мога повече! Или той, или аз! — думите на снаха ми Елица прорязаха тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, стискайки чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Внукът ми Мартин спеше в другата стая, а синът ми Петър беше на работа. В този момент осъзнах, че домът ми вече не е онова спокойно пристанище, което пазех толкова години.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. След смъртта на съпруга ми преди пет години, Петър и Елица се нанесоха при мен. Мислех, че ще си помагаме – аз на тях с детето, те на мен с компанията и грижите. Но с времето напрежението между тях започна да се усеща във въздуха. Петър работеше дълги смени като шофьор на камион, а Елица често оставаше сама с Мартин. Опитвах се да бъда полезна, но сякаш всяка моя дума или действие я дразнеше.

— Лиляна, не разбирате ли? Той не ми помага! Вечер се прибира уморен и само се караме. Не мога повече така! — очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Елице, опитай се да поговориш с него. Той е под голям стрес…

— Вие винаги го оправдавате! А аз? Аз не съм ли човек? — гласът ѝ трепереше от гняв и отчаяние.

В този момент усетих как тежестта на годините ме притиска. Спомних си младостта си, когато и аз бях снаха в чужд дом. Колко често се чувствах неразбрана… Но сега бях от другата страна.

Същата вечер Петър се прибра уморен и раздразнен. Вечерята беше студена, а атмосферата – нажежена.

— Какво пак има? — попита той сухо.

Елица избухна:

— Не мога повече! Или ти ще се промениш, или си тръгвам с детето!

Петър удари по масата:

— Ако ти не можеш да живееш тук, тръгвай! Аз няма да мръдна!

Погледнах ги – двама млади хора, които някога се обичаха, а сега се гледаха като врагове. Сърцето ми се сви. Знаех, че ако не направя нещо, ще загубя и двамата.

На следващия ден седнах с Петър на двора.

— Сине, виждаш ли какво става? Не можем така да продължаваме…

— Мамо, тя само се оплаква! Аз работя за всички ви!

— Знам, но Елица е сама по цял ден. Може би трябва да намерите свой дом…

Той ме погледна като че ли го предавам.

— И ти ли си срещу мен? — прошепна той.

— Не съм срещу теб… Просто искам мир за всички ни.

Вечерта събрах кураж и казах на Елица:

— Ако искаш, остани тук с Мартин. Ще помогна с детето. Петър може да отиде при сестра си за известно време…

Тя ме прегърна през сълзи:

— Благодаря ви… Не знам какво щях да правя без вас.

Петър си събра багажа мълчаливо. Не каза нито дума. Само ме погледна с онзи поглед – наранен, объркан, предаден.

Минаха седмици. Всяка вечер гледах снимките му като малък – първите му стъпки, първият учебен ден… Сега беше мъж, но в очите ми винаги ще е моето момче. Елица постепенно се успокои. Мартин растеше щастлив и безгрижен. Но аз… аз не можех да спя нощем.

Една вечер Петър ми се обади:

— Мамо… липсвате ми. Но не мога да простя това, което направи.

— Сине… направих го заради всички ни. За да има мир…

— А моят мир? — попита той тихо.

Затворих телефона със сълзи на очи. Дали сгреших? Дали една майка трябва да избира между мира на дома и щастието на детето си? Или просто животът ни поставя пред избори, за които няма правилен отговор?

Сега всяка сутрин гледам Мартин как играе в градината и си мисля: Ще ми прости ли някога синът ми? И дали някога ще мога да простя сама на себе си?