Между стария Мерцедес и внука: Битката за внимание

– Пак ли ще ходите в гаража? – гласът ми трепери, докато гледам как свекър ми, бай Стефан, грабва ключовете на стария Мерцедес. Лицето му светва, сякаш ще види първородното си дете, а не просто куп ламарина на четири колела.

– Ивана, това е последният уикенд преди да завали. Трябва да сменя маслото, да видя спирачките… – отговаря той, без да ме погледне. Свекърва ми, леля Мария, вече е приготвила кафе в термоса и сандвичи – за „работата“ в гаража.

Лъчезар стои до мен с топка в ръка. Очите му са пълни с надежда.

– Дядо, ще играем ли футбол?

– След малко, Лъчко. Сега имам работа с колата – казва бай Стефан и изчезва по стълбите.

Това „след малко“ се проточва с часове. Всяка събота и неделя. Всяка седмица. Вече не помня кога за последно сме били всички заедно в парка или на масата за вечеря. Старият Мерцедес е станал център на вселената им.

Преди години, когато се омъжих за Петър, си мислех, че ще имам истинско българско семейство – шумно, сплотено, с много смях и топлина. Но сега усещам само студенина и разочарование. Петър работи до късно, а когато се прибере, е твърде уморен да говори за проблемите ни.

– Иване, не ги вини. Татко цял живот е мечтал за тази кола. Още от времето, когато беше шофьор на камион – казва ми той една вечер, докато Лъчезар спи.

– А Лъчо? Той не е ли по-важен от някакъв Мерцедес? – гласът ми се пречупва.

Петър въздиша тежко.

– Не знам какво да направя. Ако им кажа нещо, ще се обидят. А и ти знаеш колко са инати…

В този момент осъзнавам, че съм сама в битката си. На следващата сутрин решавам да говоря с леля Мария.

– Мария, Лъчо ви чака всяка събота. Иска да играе с вас, да му разкажете истории… – започвам внимателно.

Тя ме поглежда с уморени очи.

– Иване, ние вече сме стари хора. Колата ни държи живи. Ако не беше тя, Стефан щеше да се поболее от скука…

– А Лъчо? Той не може ли да ви държи живи?

Тя мълчи дълго.

– Децата вече не са като едно време. Само телефони и таблети ги интересуват…

– Лъчо няма телефон! Иска само вас!

Гласът ми се извисява повече, отколкото съм искала. Леля Мария се стресва и бързо излиза от кухнята.

Вечерта Лъчезар идва при мен със сълзи в очите.

– Мамо, защо дядо не ме обича?

Сърцето ми се къса. Прегръщам го силно и му обещавам, че ще измисля нещо.

На следващата събота взимам нещата в свои ръце. Отивам в гаража с Лъчо за ръка.

– Стефане, може ли Лъчо да ти помага?

Той ме поглежда изненадано.

– Ама той е малък…

– Нека поне ти подава инструментите – настоявам аз.

Лъчо гледа с огромни очи и тихичко казва:

– Моля те, дядо…

Бай Стефан се поколебава, но кимва. След час двамата вече са целите в масло и прах, но Лъчо сияе от щастие. За първи път от месеци виждам усмивка на лицето му.

Вечерта Петър се прибира и вижда как Лъчо разказва на баба си как са сменяли маслото.

– Виждаш ли? – прошепвам му аз. – Не е толкова трудно.

Но радостта трае кратко. След няколко седмици всичко се връща по старому. Бай Стефан пак предпочита самотата на гаража пред смеха на внука си. Леля Мария все по-често се оплаква от болки и умора.

Една вечер чувам как Лъчо шепне в леглото:

– Мамо, ако бях кола, щеше ли дядо да ме обича повече?

Не мога да спя цяла нощ. На сутринта отивам при Петър.

– Или ще говориш с тях сериозно, или си тръгваме! Не мога повече да гледам как детето ни страда!

Този път той ме чува. След дълъг разговор с родителите си започват малки промени – разходки в парка веднъж седмично, игри на шах у дома. Но усещането за пропаст остава.

Понякога се чудя: дали вината е само тяхна? Или всички ние сме позволили ламарината да стане по-важна от кръвта?

Кажете ми – има ли надежда за нашето семейство? Или сме обречени да живеем всеки в своя свят?