Между тишината и липсата: Историята на едно майчино сърце

– Калояне, пак ли няма да вдигнеш? – шепна сама на себе си, докато телефонът звъни за пореден път. Седя на кухненската маса, ръцете ми треперят, а чашата с чай изстива недокосната. Вече е трети ден, откакто не съм чула гласа на сина си. Откакто замина за Германия с жена си Мария, всичко се промени. В началото ми обещаваше, че ще се чуваме всеки ден, че нищо няма да се промени между нас. Но животът е другаде, а аз останах тук – в малкия ни апартамент в Пловдив, сама с мислите си и с празните стаи.

– Мамо, не се притеснявай, ще ти звъня всяка вечер! – каза ми тогава Калоян, докато прегръщаше куфара си на прага. – Ще ти разказвам всичко, обещавам!

Сега обещанията му отекват като кухи думи в главата ми. Опитвам се да не обвинявам Мария – тя е добра жена, но усещам как ме изтласква от живота му. Понякога си мисля, че ако бях по-строга, ако бях настоявала повече да остане тук, сега нямаше да се чувствам толкова изгубена.

– Защо не му пишеш във Viber? – пита ме сестра ми Елена по телефона. – Може да е зает момчето.

– Писах му. Видя съобщението, но не отговори – отвръщам и усещам как гласът ми се пречупва.

– Не го мисли толкова. Младите са такива – живеят си живота. Ти гледай себе си!

Но как да гледам себе си, когато цялото ми същество е вплетено в неговото щастие? Как да се радвам на деня, когато всяка сутрин започва с надежда за едно обаждане и завършва с разочарование?

Вечерта приготвям любимата му мусака. Слагам две чинии на масата по навик. После се улавям и прибирам едната обратно в шкафа. Сядам и започвам да ям сама, а тишината в кухнята ме задушава.

– Мамо, защо пак си тъжна? – пита ме дъщеря ми Ива, която живее наблизо и понякога идва да ме види.

– Не съм тъжна, просто… липсва ми Калоян.

– Той е добре, мамо. Не го мисли толкова. Ще ти се обади.

– Ами ако не ми се обади? Ако вече не съм важна за него?

Ива въздъхва и ме прегръща. Знам, че и тя страда по брат си, но го крие по-добре от мен. Опитвам се да не плача пред нея.

На следващия ден отивам до пазара. Срещам съседката Марияна.

– Как е Калоян? Още ли е в Германия?

– Да… добре е – лъжа я автоматично.

– Ех, тези млади хора! Всички бягат навън. Моят Петър също замина за Англия и все по-рядко се обажда. Понякога си мисля, че сме ги изгубили…

Говорим дълго за децата си – за празните стаи, за снимките по стените, за спомените от шумните семейни вечери. Връщам се у дома още по-сама.

Вечерта решавам да напиша писмо на Калоян. Истинско писмо – на хартия.

„Скъпи мой сине,

Пиша ти това писмо, защото думите по телефона не стигат до теб. Липсваш ми ужасно много. Знам, че имаш нов живот там, нови приятели и ново семейство. Но аз все още съм тук и те чакам. Не искам да те притискам или да ти тежа. Просто искам да знаеш, че винаги ще имаш дом тук и майка, която те обича повече от всичко.“

Оставям писмото на масата. Не знам дали ще го изпратя някога.

Седмица по-късно получавам кратко съобщение: „Мамо, всичко е наред. Много работа имам. Ще ти звънна скоро.“

Сърцето ми подскача от радост и болка едновременно. „Скоро“ може да значи дни или месеци. Опитвам се да се успокоя – поне е жив и здрав.

Започвам да излизам повече – срещам се с приятелки в парка, ходя на кино с Ива. Но празнотата остава.

Една вечер Ива ме намира разплакана пред телевизора.

– Мамо, трябва да приемеш, че Калоян има свой живот. Ти си го отгледала добре – дай му свобода!

– А ако свободата значи забрава? Ако един ден спре напълно да мисли за мен?

Ива ме прегръща силно.

– Никога няма да те забрави. Просто трябва време.

Понякога нощем лежа будна и си спомням как Калоян като малък ме държеше за ръка и казваше: „Мамо, никога няма да те оставя!“ Сега ръката ми е празна.

Може би трябва да се науча да живея със спомените и да не очаквам толкова много от бъдещето. Но как се прави това? Как една майка спира да чака гласа на детето си?

Питам ви: Вие как бихте постъпили на мое място? Как се живее между тишината и липсата?