Между живота и смъртта: Дневник на прошката

— Татко, моля те, не си отивай! — гласът ми се разкъсваше от отчаяние, докато линейката профучаваше по булевард „България“ в София. Светлините на града се размазваха през сълзите ми, а ръката ми стискаше неговата — студена, трепереща. Чувах как дишането му става все по-плитко, а в ушите ми кънтяха думите, които никога не изрекох: „Съжалявам, татко. Прости ми.“

В този миг времето спря. Всичко, което някога бях казала или премълчала, се върна като остър нож в сърцето ми. Спомних си последния ни скандал — как му креснах, че не ме разбира, че винаги е бил твърде строг, твърде взискателен. Тогава той само ме погледна с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам малка и виновна. А сега… сега може би никога нямаше да имам шанс да поправя всичко.

— Госпожице, трябва да се отдръпнете — каза младият парамедик, Ивайло, докато се опитваше да сложи кислородна маска на баща ми. — Състоянието му е критично.

— Моля ви… — прошепнах. — Просто… направете всичко възможно.

Докато линейката спря пред „Пирогов“, светът ми се срина. В коридора на спешното отделение майка ми пристигна запъхтяна и пребледняла. Очите ѝ срещнаха моите — в тях видях страх, но и укор.

— Как можа да го оставиш сам? — прошепна тя през зъби. — Знаеш колко е зле напоследък.

— Не знаех… не мислех… — думите ми заседнаха в гърлото.

— Никога не мислиш! — гневът ѝ избухна като буря. — Винаги си заета със себе си, с твоите проблеми!

Замълчах. В този момент осъзнах колко дълбоко са раните ни — не само физическите на баща ми, но и невидимите белези между нас тримата. Семейството ни винаги е било като порцеланова чаша с пукнатини — красива отвън, но крехка отвътре.

Докато чакахме пред операционната, в главата ми се въртяха спомени: първият ми учебен ден, когато баща ми ме държеше за ръка; вечерите, в които се карахме заради избора ми на университет; онзи ден, когато му признах, че съм загубила работата си и той само въздъхна: „Ще се справиш.“

Но най-силно ме преследваше една тайна — нещо, което никога не му казах. Преди година взех заем на негово име без да го попитам. Бях отчаяна, имах нужда от пари за стартиращия си бизнес. Когато банката започна да звъни у дома, той разбра. Не каза нищо. Само ме погледна с онзи поглед…

— Мамо… — обърнах се към нея тихо. — Мислиш ли, че ще ни прости?

Тя избърса сълзите си и въздъхна:

— Той винаги прощаваше. Но дали този път ще може?

Часовете минаваха бавно. В коридора се появи сестра Мария:

— Семейство Димитрови? Операцията мина успешно, но състоянието му остава тежко.

Облекчението беше кратко. В следващите дни животът ни се превърна в рутина между болничната стая и дома. Всяка сутрин носех кафе на майка ми и стоях до леглото на татко, четейки му любимите му стихове на Дамян Дамянов.

Една вечер, докато държах ръката му, той отвори очи:

— Деница…

— Тук съм, татко.

— Не плачи… Всички правим грешки. Важно е да си простим.

Сълзите ми потекоха отново. Прегърнах го внимателно и прошепнах:

— Съжалявам за всичко… За заема… За думите… За всичко.

Той само стисна ръката ми:

— Аз също съжалявам, че понякога бях твърде строг. Но ти си моята дъщеря и винаги ще те обичам.

В този момент почувствах как тежестта в гърдите ми започва да се разтапя. Прошката не изтрива болката от миналото, но я превръща в надежда за бъдещето.

След седмица татко беше изписан от болницата. Семейството ни не беше същото — беше по-силно. Започнахме да говорим повече, да споделяме страховете и мечтите си. Майка ми също намери сили да прости — не само на мен, но и на себе си.

Сега всяка сутрин сядаме заедно на закуска и се смеем на дребните неща. Понякога все още усещам сянката на вината, но вече знам: прошката е избор, който правим всеки ден.

Питам се: Колко често чакаме кризата да ни отвори очите за истинските ни чувства? А дали можем да простим навреме — преди да стане късно?