Минута закъснение, живот на ръба: Моята битка със свекървата в панелката

– Петя, пак закъсня! – гласът на свекърва ми Мария проряза тишината в кухнята като нож. Беше 7:01 сутринта, а според нейния железен график закуската започваше точно в 7:00. Влязох на пръсти, с надеждата да не привлека вниманието ѝ, но тя вече беше седнала на масата, стиснала лъжицата като оръжие.

– Извинявай, Мария, просто малкият не искаше да се облече… – опитах се да обясня, но тя ме прекъсна:

– В този дом всичко е по часовник! Ако не можеш да се справиш, ще пропуснеш закуската. И не забравяй – банята е твоя само между 7:15 и 7:25. След това е ред на Иван.

Иван – моят съпруг, нейният син – мълчаливо гледаше в чинията си. Никога не взимаше страна. Винаги беше между нас като невидим буфер, който се страхува да избере страна.

Понякога се чудех как стигнах дотук. Преди три години се преместихме при Мария, уж временно, докато съберем пари за собствено жилище. Но временното стана постоянно. Панелката в Люлин беше тясна, но най-тясно беше в душата ми.

Първите месеци се опитвах да се впиша. Станах рано, готвех по нейните рецепти, чистех по нейните правила. Но колкото повече се стараех, толкова повече грешки намираше тя. „Петя, така не се бърше прах!“, „Петя, супата е безсолна!“, „Петя, детето трябва да си легне точно в 20:00!“.

Една вечер, докато миех чиниите (точно между 19:30 и 19:45 – другото време беше „заето“), чух как Мария говори по телефона с приятелката си Станка:

– Не знам какво ще правя с тази снаха. Всичко трябва да ѝ се казва по сто пъти. Ако не съм аз, домът ще потъне в хаос.

Сълзите ми капеха във водата. Чувствах се като дете, което никога няма да получи шестица.

Един ден закъснях за банята с две минути. Вратата беше заключена отвътре – Мария вече беше заела мястото си. Останах пред вратата с кърпа на рамо и шампоан в ръка. Чух как пее „Бяла роза“ и нарочно удря с крак по плочките.

– Ще трябва да чакаш до утре! – извика тя през вратата.

Тогава не издържах и избухнах:

– Не може ли поне веднъж да проявиш разбиране? Всички сме хора!

Вратата се отвори рязко и Мария ме погледна с леден поглед:

– В този дом има ред! Ако не ти харесва – знаеш къде е вратата.

Иван пак мълчеше. Детето плачеше в стаята си.

Започнах да броя дните до петък – единственият ден, когато Мария ходеше на пенсионерски клуб и аз можех да дишам свободно. Тогава правех палачинки с малкия, слушахме музика и се смеехме без страх от забележки.

Но дори тогава усещах сянката ѝ – подредените буркани със сладко, бележките по хладилника: „Не забравяй да изчистиш котлоните!“, „Не оставяй трохи по масата!“.

Една неделя Иван се прибра по-късно от обичайното. Мария веднага го посрещна:

– Къде беше? Знаеш, че вечерята е в 19:00!

– Мамо, аз съм на 35 години… – започна той тихо.

– Докато живееш под този покрив, ще спазваш правилата ми!

Тогава го видях – за първи път Иван сведе глава не от срам, а от гняв. После ме погледна и прошепна:

– Петя, трябва да говорим.

Седнахме на балкона. Иван запали цигара (Мария не позволяваше пушене вътре).

– Не мога повече така – каза той. – Знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но ако не направим нещо… ще загубим себе си.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път от години се почувствах разбрана.

На следващата сутрин събрах смелост и казах на Мария:

– Мария, благодарна съм ти за всичко, но имаме нужда от пространство. Ще започнем да търсим квартира.

Тя ме изгледа така, сякаш съм я предала. После се обърна и затвори вратата на стаята си.

След седмица намерихме малък двустаен апартамент под наем. Не беше много – но беше нашият малък свят без графици и забрани.

Понякога още чувам гласа ѝ в главата си: „Петя, пак закъсня!“. Но вече мога да се усмихна и да кажа на себе си: „Аз решавам кога ще закусвам.“

Дали някога ще простя на Мария? Или ще остана завинаги белязана от нейните правила? Какво бихте направили вие на мое място?