Мирисът на топъл хляб и горчивината на премълчаните думи

— Пак ли си забравила да купиш хляб, Мария? — гласът на Георги проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, ръцете ми трепереха, а в носа ми се смесваше мирисът на топъл хляб от близката фурна с горчивината на премълчаните думи, които се трупаха в мен от години.

— Не съм забравила, просто… не стигнах до магазина — отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. Беше четвъртък вечер, навън валеше, а аз се прибрах късно от работа. В офиса пак останах последна, защото шефът настояваше да приключа отчета. Вкъщи ме чакаха Георги и двете ни деца — Виктор и Ани — с вечния глад и претенции.

Георги въздъхна тежко и троснато затръшна шкафа. — Всеки ден едно и също! Какво толкова правиш цял ден, че не можеш да купиш един хляб? — думите му се забиха в мен като пирони.

— Работя, Георги! Работя, за да можем да си позволим всичко това! — гласът ми потрепери. Очите ми се напълниха със сълзи, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят слаба.

Виктор надникна в кухнята, усети напрежението и тихо се върна при сестра си. Ани ме гледаше с големите си кафяви очи, сякаш питаше: „Мамо, пак ли ще се карате?“

— Ако ти не можеш да се справиш с домакинството, кажи ми! — продължи Георги. — Аз работя по цял ден, а после трябва да слушам как няма хляб, няма вечеря…

— Не си само ти, който работи! — прекъснах го. Гласът ми беше по-силен, отколкото очаквах. — Аз също имам работа! И не съм прислужница!

За миг настъпи тишина. Чуваше се само дъждът по прозореца и тиктакането на стенния часовник.

— Може би трябваше да си останеш вкъщи, както правят другите жени — изсъска Георги. — Да гледаш децата и да готвиш!

Тези думи ме удариха като шамар. Колко пъти съм чувала подобни реплики от майка му? Колко пъти съм се чудила дали не сбърках, че не останах вкъщи? Но аз имах мечти. Исках да бъда повече от домакиня. Исках да бъда Мария — жената със собствена кариера, със собствени желания.

— А ти някога попита ли ме какво искам аз? — прошепнах. Очите ми горяха.

Георги млъкна. За първи път от години нямаше отговор.

Вечерята мина в мълчание. Децата ядяха макарони със сирене — единственото, което успях да приготвя набързо. Георги ядеше мълчаливо, а аз усещах как между нас зее пропаст.

След като сложих децата да спят, седнах сама в кухнята. Мирисът на топъл хляб от фурната отсреща още се носеше във въздуха. Спомних си как преди години с Георги ходехме заедно до пазара в събота сутрин, смеехме се и мечтаехме за бъдещето. Кога всичко се обърка?

Телефонът ми изписука — съобщение от майка ми: „Как сте? Не забравяй да нахраниш децата.“ Усмихнах се горчиво. Дори тя не разбираше колко е трудно понякога.

На следващия ден Георги не ми проговори. Излезе рано за работа, без да ме погледне. Аз заведох децата на училище и тръгнах към офиса с усещането, че нося цялата тежест на света на раменете си.

В работата колежката ми Елена ме погледна загрижено:
— Добре ли си? Изглеждаш уморена.
— Просто… вкъщи е напрегнато — признах си за първи път пред някого.
— Знам какво е — усмихна се тъжно тя. — И аз минавам през същото. Мъжът ми мисли, че всичко е моя отговорност.

Почувствах облекчение. Не бях сама.

Вечерта Георги се прибра по-рано от обикновено. Седна срещу мен на масата и каза:
— Мислих цял ден за снощи… Може би бях прекалено груб.
Погледнах го внимателно. За първи път отдавна видях уязвимост в очите му.
— Просто… понякога ми е трудно — казах тихо. — Чувствам се като в капан между работата и дома.
Той кимна:
— И аз се чувствам така понякога. Но не знам как да го кажа.

За миг между нас проблесна нещо като разбиране. Но знаех, че това няма да реши всичко. Проблемите ни бяха по-дълбоки от един забравен хляб или една караница.

Седмици наред опитвахме да говорим повече, но често пак се връщахме към старите навици — обвинения, мълчание, разочарование.

Една вечер седнах пред огледалото и се запитах: „Коя съм аз извън ролята на майка и съпруга? Какво искам за себе си?“

Понякога си мисля: колко жени като мен живеят с усещането за вина, че не са достатъчни? Колко семейства мълчат вместо да говорят? Дали някога ще намерим сили да бъдем честни пред себе си и пред другия?

А вие какво мислите? Кога компромисите спират да са любов и започват да ни убиват отвътре?