Молба под прозореца: Когато потропах на вратата на бай Кольо

– Мамо, няма как да стигнем до града без колата! – гласът ми трепереше, докато гледах през прозореца към двора, където старата ни Лада стоеше безмълвна, покрита с прах и листа. Брат ми Петър, с ръце здраво стиснали колелата на количката, се опитваше да скрие отчаянието си. Майка ми седеше на масата, с глава в ръце, а тишината в стаята беше по-тежка от всяка дума.

– Зорнице, не можем да молим пак съседите – прошепна тя. – Всички знаят за нас. Не искам да ставаме още по-голяма тежест.

– Ами ако помолим бай Кольо? – предложих плахо. – Той има бус, може да ни закара до болницата.

Майка ми се сепна, сякаш я бях ударила. Бай Кольо беше човекът, за когото в селото се говореше шепнешком – строг, затворен, някога приятел на баща ми, после нещо се беше случило между тях и оттогава не си говореха.

– Не! – отсече тя. – По-добре пеша да тръгнем.

Петър ме погледна с онзи поглед, който познавах от дете – когато болката му беше по-силна от думите. Знаех, че няма избор. На следващата сутрин станах рано и тръгнах към къщата на бай Кольо. Въздухът беше влажен, а калта полепваше по обувките ми. Сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо.

Потропах на вратата. Чу се шум от вътрешната страна и след малко се показа самият бай Кольо – висок, с побеляла коса и остри черти.

– Какво има? – гласът му беше рязък.

– Бай Кольо… извинявайте… Колата ни се развали. Трябва да заведем Петър до болницата… Може ли…

Той ме изгледа дълго, сякаш претегляше всяка моя дума.

– Майка ти знае ли?

– Не… Тя не искаше да ви безпокоя…

Бай Кольо въздъхна тежко.

– Добре. Ще дойда след час.

Върнах се у дома с треперещи ръце. Майка ми ме посрещна с укорителен поглед.

– Как можа? – прошепна тя. – Не знаеш ли какво ще кажат хората?

– Мамо, Петър трябва да иде на преглед! Няма друг начин!

Тя замълча, а очите ѝ се напълниха със сълзи. В този момент разбрах – не само бедността ни беше нашият враг. Гордостта и тайните бяха още по-страшни.

Когато бай Кольо дойде, натоварихме Петър в буса. Пътуването до града мина в мълчание. Само веднъж той попита:

– Как е майка ти?

– Добре е… – отвърнах кратко.

В болницата чакахме дълго. Петър беше уморен, майка ми нервно въртеше пръсти. Бай Кольо седеше до нас, но сякаш беше на километри разстояние.

На връщане той спря буса край реката и излезе навън. Последвах го без да знам защо.

– Зорнице… – започна той тихо. – Знаеш ли защо баща ти и аз спряхме да си говорим?

Поклатих глава.

– Баща ти ми помогна много навремето. Но когато му потрябва помощ… аз не бях до него. Сега съжалявам всеки ден за това.

Сълзите напираха в очите ми.

– Защо ни избягвахте толкова години?

– Защото ме беше срам. А после стана късно…

В този момент разбрах колко тежи вината и как гордостта може да съсипе човека повече от бедността.

Вкъщи майка ми посрещна бай Кольо със студена благодарност. Но когато той си тръгна, тя седна до мен и прошепна:

– Понякога най-тежко е да поискаш помощ от този, който си наранил или който те е наранил…

Дните минаваха бавно. Бай Кольо започна да идва по-често – носеше дърва за огрев, помагаше с ремонта на покрива. Селото започна да шушука: „Виж ги тия пак!“, „Сигурно нещо има между майката и бай Кольо…“

Петър страдаше най-много от тези приказки. Веднъж го чух да казва на майка ми:

– Мамо, защо всички ни гледат така? Какво сме им направили?

Тя го прегърна силно:

– Хората винаги ще говорят, Петре. Важно е ние какво знаем за себе си.

Една вечер майка ми седна до мен и каза:

– Зорнице, трябва да ти кажа нещо за баща ти и бай Кольо…

Оказа се, че преди години баща ми е спасил живота на бай Кольо при инцидент в гората, но после двамата са се скарали заради пари от обща работа. Оттогава гордостта ги е разделила завинаги.

Слушах я и усещах как тежестта на миналото ни притиска още повече. Но също така разбрах – истинската бедност не е липсата на пари, а липсата на прошка и доверие.

Сега, когато гледам през прозореца към двора и виждам как бай Кольо цепи дърва заедно с Петър, се питам: Дали някога ще можем да простим напълно? Или ще останем завинаги пленници на гордостта си?

А вие как бихте постъпили? Може ли човек да поиска помощ от този, който го е наранил или когото е наранил?