Молитвата, която ме спаси: История за вярата, баба ми и силата да продължиш

— Господи, не ми я взимай… Моля те, не ми взимай баба! — шепнех през сълзи, сгушена до леглото ѝ в малката стая с мирис на лекарства и билки. Чувах как дишането ѝ става все по-неритмично, а ръката ѝ — някога топла и силна — сега бе хладна и отпусната в моята. Навън беше февруари, снегът се топеше по покрива на къщата ни в Кюстендил, а вътре времето сякаш бе спряло.

— Мариела, стига си плакала! — изсъска майка ми от вратата. — Трябва да сме силни пред баба ти. Не ѝ помагаш така.

Погледнах я с омраза и отчаяние. Как да съм силна, когато светът ми се разпада? Баба беше всичко за мен — тя ме отгледа, тя ме научи да чета, тя ми разказваше приказки за стари времена и ме учеше на молитви вечер. А сега лежеше пред мен като сянка на себе си, победена от болестта.

Баща ми стоеше мълчаливо до прозореца, пушеше цигара след цигара и гледаше в нищото. От седмици не си говореха с майка ми — караха се за всичко: кой е виновен, че баба се разболя; кой трябва да носи повече пари; кой да стои при нея през нощта. Аз бях между тях — невидима, тиха, стиснала ръката на баба и молеща се Бог да направи чудо.

— Мариелче — прошепна баба една вечер, когато всички бяха заспали. — Не се страхувай. Аз съм живяла достатъчно… Но ти трябва да бъдеш силна. Вярата ще те спаси.

— Не мога без теб! — разплаках се още по-силно. — Как ще живея без теб?

— Ще можеш. Моли се. Бог чува децата.

Тези думи се забиха в мен като пирон. На следващия ден отидох в църквата до пазара — онази стара черква с мирис на восък и тамян, където баба ме водеше всяка неделя. Коленичих пред иконата на Света Богородица и започнах да шепна молитвата, която баба ме беше научила: „Отче наш…“

Сълзите ми капеха по студения камък. Не знаех какво точно искам — чудо или просто сила да издържа. Свещеникът ме видя и дойде при мен.

— Дете мое, какво те мъчи?

— Баба ми умира… — прошепнах едва чуто.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Понякога Бог не ни дава това, което искаме. Но винаги ни дава сили да понесем това, което идва.

Върнах се у дома с малка свещичка в джоба и усещане за топлина в гърдите. Започнах да се моля всяка вечер до леглото на баба — понякога на глас, понякога само наум. Майка ми ме гледаше с укор, баща ми се подиграваше: „С молитви няма да я спасиш!“ Но аз не спирах.

Семейството ни беше на ръба. Майка ми се затвори в себе си, баща ми започна да пие повече. Веднъж ги чух как си крещят:

— Ти си виновна! Ако беше завела майка си по-рано на лекар…

— А ти къде беше? Само работа и ракия!

Скрих се в стаята си и запуших ушите си с възглавницата. Единственото място, където намирах покой, беше до баба.

Седмиците минаваха. Баба ставаше все по-слаба. Една нощ усетих как ръката ѝ ме стиска по-силно от обикновено.

— Мариела… Обещай ми нещо.

— Каквото поискаш!

— Никога не губи вяра. Дори когато всичко изглежда загубено.

Тогава разбрах — тя знаеше, че си отива. На следващата сутрин я намерих бездиханна. Светът ми рухна.

Погребението беше мрачно и студено. Роднините дойдоха от цяла България — всички плачеха, всички се караха кой какво е направил или не е направил за баба. Майка ми припадна от напрежение, баща ми стоеше като камък.

След всичко това останах сама в стаята на баба. Гледах снимките ѝ по стените, слушах ехото на гласа ѝ в главата си. И тогава усетих нещо странно — сякаш тя беше до мен. Сякаш ме прегръщаше невидимо.

Запалих свещичката от църквата и започнах да се моля пак. Не за чудо този път, а за сила да простя на родителите си, да простя на себе си, че не успях да я спася.

Молитвата стана моят щит срещу болката. Започнах да говоря повече с майка ми — тя също започна да ходи на църква с мен. Баща ми спря да пие след време; една вечер го чух как шепне молитва в кухнята.

Животът ни не стана идеален — но стана по-тих, по-смислен. Вярата ни спаси от пропастта.

Сега всяка година на рождения ден на баба паля свещичка и казвам: „Благодаря ти, че ме научи да вярвам.“

Понякога се питам: ако не беше молитвата, щях ли да оцелея? Щях ли някога да простя? А вие — как намирате сили да продължите напред след загубата?