Молитвата, която ме спаси от майка ми по свекърва

— Не мога да повярвам, че си сложила тази покривка! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в средата на хола, с чиния в ръка, а гостите още не бяха дошли. Сърцето ми заби лудо. Беше първият ни дом с Петър, първият ни общ празник, а тя вече намираше кусури.

— Мамо, не е ли хубава? — опита се да я защити Петър, но тя го изгледа така, че той млъкна веднага.

— Това не е въпрос на хубост, а на традиция! В нашето семейство винаги се слага бяла покривка за такива случаи. — Тя се обърна към мен с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

В този момент имах чувството, че ще се разплача. Бях избирала тази покривка с часове, исках всичко да е перфектно. Но вместо подкрепа, получих само критика. Стиснах зъби и се опитах да не избухна.

— Ще я сменя, ако искате — казах тихо.

— Не, остави я — махна с ръка Мария. — Явно тук вече никой не държи на старите обичаи.

Петър ме погледна виновно. Знаех, че му е трудно да застане между нас. А аз се чувствах сама срещу целия свят. Отидох в кухнята уж да донеса още чаши, но всъщност просто исках да избягам от напрежението.

В кухнята се облегнах на плота и затворих очи. „Господи, дай ми сили да не избухна… Дай ми търпение да не кажа нещо, за което ще съжалявам.“ Не бях особено религиозна, но в този момент молитвата беше единственото, което можех да направя.

Върнах се при гостите с усмивка, която едва задържах. Мария вече разказваше на леля Гинка как „днешните млади всичко правят наопаки“. Усетих как бузите ми пламват от срам и гняв. Петър се опита да смени темата:

— Мамо, виж как хубаво е подредила Деси масата!

— Да, ама салатата е без магданоз — изстреля тя веднага.

Гостите се засмяха неловко. Аз се почувствах още по-малка. През цялата вечер Мария намираше повод да ме критикува — било за храната, било за подредбата или дори за това как съм облякла дъщеря ни Ива.

След като всички си тръгнаха, седнах на леглото и избухнах в сълзи. Петър дойде при мен и ме прегърна.

— Знам, че ти е трудно с майка ми… Но тя е такава с всички. Не го приемай лично.

— Как да не го приемам лично? — прошепнах през сълзи. — Това е моят дом! Искам да се чувствам добре тук…

Той въздъхна тежко:

— Ще говоря с нея. Но знаеш колко е инатлива.

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всичко казано и премълчано. В един момент станах и коленичих до леглото. Започнах да се моля — не за чудо, а просто за сили да простя и да намеря мир в сърцето си.

На следващия ден Мария дойде да вземе Ива на разходка. Бях решила да бъда спокойна и учтива, независимо какво ще каже.

— Деси… — започна тя колебливо. — Знам, че понякога съм малко… остра. Просто искам всичко да е както трябва.

Погледнах я изненадано. За първи път чувах нещо подобно от нея.

— Знам, Мария — казах тихо. — И аз искам най-доброто за семейството ни.

Тя кимна и замълча. За миг видях в очите ѝ умората и страха да не изгуби сина си. Може би затова беше толкова критична към мен — защото се страхуваше от промяната.

Вечерта отново се помолих — този път благодарих за малката крачка напред. Разбрах, че молитвата не променя другите хора веднага, но променя мен самата. Даде ми сили да простя и да видя болката зад думите на свекърва ми.

С времето отношенията ни се подобриха. Не станахме най-добри приятелки, но започнахме да се уважаваме повече. Научих се да отстоявам себе си с любов и търпение.

Понякога си мисля: ако не беше онази нощ на молитва, дали щях да намеря сили да простя? Колко често забравяме силата на прошката и колко много може да промени тя живота ни?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли молитвата и вярата наистина да ни помогнат в най-трудните моменти?