Молитвата, която ме задържа у дома: Историята на една снаха и нейната свекърва

— Няма да стоиш повече тук! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях в коридора, с ръце, стиснали дръжката на вратата, а сърцето ми блъскаше в гърдите като обезумяло. Беше късен следобед, дъждът барабанеше по прозорците, а аз усещах как светът под краката ми се разклаща.

— Моля те, Мария, нека поговорим спокойно… — опитах се да запазя гласа си равен, но той трепереше.

— Какво има да говорим? Синът ми го няма, ти си тук сама и си мислиш, че можеш да правиш каквото си искаш! — очите ѝ святкаха. — Това е моят апартамент! Аз съм го купила! Ако не ти харесва — вратата е там!

Това беше третата седмица, откакто Иван замина за Германия на работа. Още първия ден след заминаването му Мария се нанесе при мен „за компания“, както каза. Но бързо стана ясно, че компанията ѝ е по-скоро надзор. Всеки мой ход беше следен: какво готвя, кога чистя, дори как говоря по телефона с майка си.

Понякога се чудех дали това е същата жена, която на сватбата ни ме прегърна и прошепна: „Добре дошла в семейството“. Сега обаче всяка нейна дума беше като бодлива тел около мен.

Вечерите бяха най-тежки. Сядах на леглото в спалнята — единственото място, където можех да остана сама — и се молех. Не бях особено религиозна преди това, но сега молитвата беше единственото, което ме крепеше. Шепнех: „Господи, дай ми сили. Не ме оставяй.“

Една вечер Мария влезе без да почука.

— Пак ли се молиш? — попита с насмешка.

— Да — отвърнах тихо.

— Мислиш ли, че това ще ти помогне? — засмя се горчиво. — По-добре си събирай багажа.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да ѝ дам това удоволствие. След като затвори вратата, коленичих до леглото и се разплаках беззвучно. Спомних си думите на баба ми: „Когато всичко друго се разпада, молитвата държи душата цяла.“

На следващата сутрин Мария беше още по-решителна.

— Днес ще дойде брокерът да огледа апартамента. Ще го давам под наем. Ти ще си намериш друго място.

— Но Иван… — започнах аз.

— Иван не е тук! Аз решавам!

Изпратих съобщение на Иван: „Моля те, обади ми се. Майка ти иска да ме изгони.“ Отговор нямаше. Знаех, че работи по 12 часа и често няма достъп до телефон.

Отидох в кухнята и започнах да приготвям кафе. Ръцете ми трепереха толкова силно, че разлях захарта по плота. Мария ме гледаше с презрение.

— Не можеш дори кафе да направиш като хората — изсъска тя.

В този момент нещо в мен се пречупи. Оставих лъжицата и я погледнах право в очите:

— Това е и моят дом. Тук съм с Иван. Ако имаш проблем с мен, ще говорим тримата заедно.

Тя се изсмя:

— Големи думи за едно момиче от провинцията!

Стиснах зъби. В този миг телефонът ми иззвъня. Беше майка ми.

— Мила, добре ли си? — попита тя веднага щом чух гласа ѝ.

— Не знам… — прошепнах. — Чувствам се толкова сама…

— Не си сама. Бог е с теб. Моли се и не се предавай.

След този разговор сякаш нещо се промени вътре в мен. Реших да не се крия повече. Започнах да записвам всичко, което Мария казваше и правеше — всяка заплаха, всяко унижение. Говорих със съседката от долния етаж, леля Сийка, която беше чула някои от скандалите.

— Ако трябва да свидетелствам пред Иван или пред когото трябва — ще го направя! — каза тя решително.

Дните минаваха бавно. Молитвата стана моята рутина: сутрин и вечер коленичих до леглото и шепнех думите си към тавана. Започнах да усещам спокойствие въпреки бурята около мен.

Една вечер Мария дойде при мен с куфар в ръка.

— Реших да отида при сестра си за няколко дни — каза сухо. — Но като се върна, искам да те няма тук!

Когато затвори вратата след себе си, рухнах на пода от облекчение. За първи път от седмици можех да дишам свободно.

На следващия ден Иван най-после се обади по видео връзка.

— Какво става? Майка ми каза, че преувеличаваш…

— Иван, моля те… — гласът ми трепереше. Разказах му всичко: думите ѝ, заплахите, брокера…

Той замълча дълго.

— Ще говоря с нея. Това е нашият дом. Никой няма право да те гони!

Когато Мария се върна след няколко дни, Иван вече беше говорил с нея по телефона. Влезе в апартамента без обичайното си самочувствие.

— Добре дошла — казах аз спокойно.

Тя ме изгледа мълчаливо и за първи път видях несигурност в очите ѝ.

Оттогава отношенията ни останаха хладни, но вече знаех: молитвата и вярата ми дадоха сили да устоя на бурята.

Понякога вечер още коленича до леглото и шепна: „Благодаря ти за силата.“

Чудя се — колко от вас са били изправени пред подобна несправедливост? Какво ви е помогнало да устоите?