Молитвата, която ни спаси: История за вярата, семейството и една детска рисунка

— Какво е това, Мария? Това ли учиш детето си да рисува? — гласът на свекърва ми, госпожа Станка, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, с ръце, мокри от сапунена вода, и гледах как тя държи в ръцете си рисунката на шестгодишната ми дъщеря Елица. На листа имаше слънце с усмивка, къща с червен покрив и две човечета, които се държат за ръце — аз и Елица.

— Мамо, това е само рисунка… — опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха. Станка вече беше започнала:

— Само рисунка? Погледни! Къщата е крива, цветовете са размазани… А ти стоиш като че ли нямаш нищо общо! Не се ли притесняваш какво ще кажат хората?

Почувствах как гърлото ми се стяга. Елица стоеше до мен с големи, уплашени очи. В този момент сякаш целият свят се сви до тази малка кухня в панелката ни в Люлин. Беше петък вечер, а аз мечтаех за спокойствие след тежката седмица на работа. Вместо това, трябваше да защитавам детето си от критиките на собствената си свекърва.

— Мамо, рисунката е прекрасна — казах тихо. — Важното е, че Елица е щастлива, докато рисува.

Станка изсумтя и остави листа на масата. — Вие младите нищо не разбирате. Навремето децата знаеха какво е ред и дисциплина.

След като тя излезе от кухнята, коленичих до Елица и я прегърнах. Усетих как малките ѝ ръчички се впиват в мен.

— Мамо, лошо ли рисувам? — прошепна тя.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. — Не, съкровище. Рисуваш прекрасно. Важното е да рисуваш със сърцето си.

Тази вечер не можах да заспя. Чувах как Станка мърмори нещо в хола пред телевизора. Съпругът ми Петър се прибра късно от работа и веднага усети напрежението.

— Пак ли се карахте? — попита той уморено.

— Не искам Елица да расте с усещането, че не е достатъчно добра — казах му. — Не мога повече така.

Петър въздъхна тежко. — Знаеш я майка ми… Не го прави нарочно.

— Ама боли! — извиках по-силно, отколкото исках. — Боли ме заради детето ни!

Той ме прегърна мълчаливо. В този момент осъзнах колко сама се чувствам. Винаги съм вярвала в Бог, но от години не бях се молила истински. Тази нощ коленичих до леглото и прошепнах:

„Господи, дай ми сили да запазя мира в дома си. Дай ми търпение и мъдрост да защитя детето си, без да нараня другите.“

На следващия ден заведох Елица на църква. Запалихме свещичка за здраве и седнахме на една пейка. Тя ме гледаше с онези сериозни очи, които само децата имат.

— Мамо, Бог ще ме научи ли да рисувам по-хубаво?

Усмихнах се през сълзи. — Бог те обича такава, каквато си. И аз също.

В неделя сутринта Станка отново беше у дома. Докато приготвях закуска, тя влезе в кухнята и започна да подрежда бурканите с лютеница по свой ред.

— Мария, не се сърди за вчера… Просто искам най-доброто за внучката си.

Погледнах я право в очите. — Знам, мамо Станке. Но понякога думите ти я нараняват.

Тя замълча за миг, после въздъхна:

— И аз не съм била лесно дете… Майка ми беше строга жена. Може би затова съм такава.

Седнахме една до друга на масата. За първи път от години имахме истински разговор. Разказа ми за своето детство в едно малко село край Плевен — как майка ѝ никога не я е хвалила, как винаги е трябвало да бъде „перфектна“.

— Не искам Елица да се страхува от теб — казах тихо.

Станка кимна бавно. — Ще опитам да бъда по-мека… Но ти също ми помагай да разбирам новото време.

В този момент почувствах как молитвата ми е чута. Не всичко се оправи изведнъж — напротив, имаше още много трудни моменти. Но започнахме да говорим повече, да се молим заедно вечер преди лягане. Елица започна да рисува още по-смело — с още повече цветове и усмивки.

Вярата ми даде сили да простя на Станка и да ѝ помогна да разбере колко важно е детето ни да расте обичано и уверено.

Сега често се питам: Колко често забравяме силата на една проста молитва? Колко често допускаме болката от миналото да определя настоящето ни? Споделете вашите истории — вярвате ли, че прошката и молитвата могат да променят семейството?