Морето, което ни раздели: Защо никога повече няма да отида на почивка с роднините на мъжа ми

— Не мога повече, Петре! — изкрещях, докато вратата на банята се тресеше от гнева ми. Водата още капеше по косата ми, а в огледалото виждах разплаканото си лице. — Ако още веднъж майка ти ми каже как да възпитавам децата си, ще си тръгна!

Петър стоеше в коридора, безпомощен, с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко. — Деси, моля те, не започвай пак. Знаеш, че майка ми е такава, не го прави нарочно.

— Не го прави нарочно? — повторих през зъби. — Да ми казва пред всички на плажа, че съм лоша майка, защото не съм намазала Калина с достатъчно слънцезащитен крем? Да ми брои всяка стотинка, която харча за сладолед на децата? Това ли не е нарочно?

Тишината беше тежка. Отвън се чуваха виковете на децата и смехът на леля Мария, която отново разказваше някоя от безкрайните си истории за „добрите стари времена“ в Бургас.

Миналото лято беше кошмар. Още първия ден след пристигането ни в Созопол, свекърва ми започна да подрежда багажа ни. „Това не ти трябва, Деси. Защо си взела толкова рокли? Кой ще ги пере?“ Петър се опитваше да ме защити, но винаги се отказваше след първите пет минути. Беше по-лесно да се предаде.

Вечерите бяха най-лоши. Сядахме всички на терасата на апартамента под наем — аз, Петър, двете ни деца, свекърва ми Мария, леля Мария и братът на Петър с жена му и техните две момчета. Всяка вечер започваше с „Кой ще плати сметката?“ и завършваше с обиди и намеци. „Деси, ти май пак си поръчала най-скъпото в менюто“, казваше леля Мария с усмивка, която ме караше да се чувствам като престъпник.

Една вечер не издържах. Оставих чинията си недокосната и излязох на плажа сама. Седнах на студения пясък и гледах как вълните се разбиват в брега. Помислих си: „Защо го правя? Защо всяка година се съгласявам да преживея този ад?“

Петър ме намери след час. — Моля те, върни се. Всички питат за теб.

— Не мога повече — прошепнах. — Чувствам се като чужда сред собственото си семейство.

— Това е само една седмица — опита се да ме успокои той.

— За теб е седмица. За мен е цяла година тревоги и обиди.

На следващата сутрин свекърва ми вече беше решила какво ще правим през деня: „Днес ще ходим до Несебър! Всички заедно! Няма да се делим!“ Децата пищяха от радост, а аз усещах как стомахът ми се свива. Знаех какво следва — караници кой ще кара колата, кой ще плати паркинга, кой ще носи чадъра и кой ще отговаря за децата.

В Несебър беше жега. Децата ревяха за сладолед, а свекърва ми броеше стотинките в портмонето си и ме гледаше укорително: „Деси, не може всеки ден сладолед! Пари не растат по дърветата!“ Петър мълчеше. Брат му се смееше. Аз стисках зъби.

Вечерта избухна скандал заради сметката в ресторанта. Леля Мария твърдеше, че аз съм поръчала най-много, а братът на Петър настояваше да делим всичко наполовина. Свекърва ми каза: „Ако не ти харесва, другия път си стойте вкъщи!“

Тогава взех решение. Върнах се в апартамента и написах съобщение до майка ми: „Мамо, догодина ще почиваме само с теб и децата.“

Сега е юни и леля Мария отново ни кани на море. Петър ме гледа с онзи поглед — умоляващ и виновен едновременно.

— Деси, хайде да опитаме пак? Може този път да е различно…

— Не! — казвам твърдо. — Не мога повече да губя себе си заради чужди очаквания.

Той въздъхва тежко:

— Ами ако майка ми се обиди?

— Нека се обиди — отвръщам. — По-добре тя да е разочарована за седмица, отколкото аз цяла година.

Вечерта лежа будна до прозореца и слушам как дъждът барабани по ламарината. Мисля си за всички български жени като мен — които всяка година стискат зъби и преглъщат обиди в името на семейния мир. Колко от нас са изгубили себе си между чуждите желания и собствените си нужди?

Понякога се чудя: Кога най-накрая ще започнем да избираме себе си? И дали някой ден ще спрем да вярваме, че щастието ни зависи от одобрението на другите?