Моят мъж, неговият портфейл и моята клетка: Дванадесет години в капана на брака

— Катерина, пак ли си забравила да купиш хляб? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. В ръката ми беше празният портфейл, който той ми подаде сутринта — с две банкноти от по пет лева. — Пари няма, Катерина. Трябва да се научиш да се оправяш с това, което имаш.

Стиснах зъби. Не беше първият път. Дванадесет години така — всеки ден, всяка стотинка преминаваше през неговите ръце. Аз, Катерина Иванова, някога мечтаеща да стана учителка по литература, сега бях домакиня без право на мнение и без достъп до собствения си живот. Всяка сутрин се събуждах с мисълта: „Днес ще е по-добре.“ А вечер заспивах с усещането, че съм изгубила още малко от себе си.

Петър не беше лош човек в очите на другите. Работеше като счетоводител в малка фирма в Пловдив, винаги усмихнат пред съседите, винаги готов да помогне на приятелите си. Но у дома беше друг човек — строг, контролиращ, студен. Всичко трябваше да минава през него: какво ще ядем, какво ще облека, кога ще изляза и с кого ще говоря. Дори телефонът ми беше стар „Нокиа“, защото „нямаме пари за глезотии“.

— Мамо, кога ще отидем на кино? — попита ме малкият ми син Мартин една вечер, докато оправях масата за вечеря.

— Ще попитаме татко — казах тихо, а сърцето ми се сви. Знаех отговора предварително.

— Пари няма! — провикна се Петър от хола, без дори да ме погледне.

Мартин наведе глава. Виждах как детето ми се учи да мълчи, да не иска нищо. Както и аз се бях научила през годините.

Понякога си спомнях първите ни години заедно — как се смеехме в студентското общежитие, как мечтаехме за дом и семейство. Но след като се оженихме и се роди Мартин, всичко се промени. Петър започна да контролира всеки аспект от живота ни. Първо бяха парите — „по-лесно е аз да ги държа“, после приятелите ми — „те ти влияят зле“, после работата — „няма нужда да работиш, аз ще се грижа за всичко“.

Веднъж опитах да си намеря работа като продавачка в кварталния магазин. Собственичката Мария ме прие веднага — „Ти си работлива жена, Катерина!“. Но когато казах на Петър, той избухна:

— Какво ще кажат хората? Че не мога да издържам семейството си ли? Няма да работиш никъде!

Тогава разбрах — не става въпрос за пари. Става въпрос за власт.

Годините минаваха. Мартин порасна, а аз все повече се затварях в себе си. Майка ми често ми звънеше:

— Катенце, добре ли си? Защо не идваш по-често?

— Заета съм, мамо…

Истината беше друга — Петър не обичаше да ходя при родителите си. „Там само те настройват срещу мен“, казваше той.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мартин говори по телефона с приятел:

— Не мога да дойда… Татко не разрешава…

Сълзите ми потекоха безшумно. Видях себе си в него — уплашен, затворен, безгласен.

На следващия ден реших да поговоря с Петър.

— Петре, трябва нещо да се промени. Не можем така… Мартин страда, аз…

Той ме прекъсна:

— Ако не ти харесва, вратата е там! Но без мен няма да оцелееш!

Тези думи ме удариха като шамар. Прекарах нощта будна, мислейки за всичко изгубено — мечтите си, приятелствата, свободата си. На сутринта взех решение.

Изчаках Петър да излезе за работа и отидох при майка ми. Разказах ѝ всичко — за контрола, за парите, за страха. Тя ме прегърна силно:

— Катенце, ти не си сама! Винаги ще имаш дом тук.

С помощта на майка ми и една приятелка от университета започнах работа като библиотекарка в читалището. Заплатата не беше голяма, но усещането за свобода беше безценно. Мартин започна да ходи на уроци по китара — нещо, което винаги е искал.

Петър не прие лесно решението ми. Опита се да ме върне със заплахи и обиди:

— Ще видиш ти! Без мен няма да можеш!

Но този път не му позволих да ме спре. С времето започнах да вярвам в себе си отново. Започнах да пиша стихове — нещо забравено от младостта ми.

Днес стоя пред огледалото и виждам различна жена — с уморени очи, но с искра на надежда в тях. Понякога още ме е страх от бъдещето. Но вече знам: заслужавам повече от живот в клетка.

Питам ви: Колко жени още живеят така? Кога ще спрем да приемаме страха и зависимостта за нормални? Споделете вашата история или мнение…