„Моят мъж няма да ремонтира твоята къща!” – Историята на една българска семейна война

– Петре, пак ли ще ходиш у тях? – гласът на майка му, леля Мария, пронизваше въздуха като нож. Стоях в коридора на нашата стара къща в Долно поле, с ръце, изцапани от вар и боя, и слушах как гневът ѝ се разлива по телефона.

Петър стоеше до мен, с глава наведена, между две жени – майка си и жена си. Вече седмици наред се въртяхме в този омагьосан кръг. Аз исках да ремонтираме къщата на дядо ми – домът, в който израснах, с напукания таван и скърцащите дъски. Той – разкъсван между мен и майка си, която настояваше да вложим всичко в тяхната къща в съседното село.

– Моят мъж няма да ремонтира твоята къща! – изкрещя тя веднъж по време на семеен обяд. Всички замлъкнаха. Баща ми се задави с ракията, а майка ми избърса сълза, сякаш някой беше ударил нея.

– Мария, това е домът на детето ми! – опита се да възрази майка ми.

– Домът на Петър е при мен! – отвърна леля Мария. – Той е моят син!

Петър мълчеше. Погледна ме с онзи тъжен поглед, който ме караше да се чувствам виновна за всичко. А аз… аз се чувствах като чужда в собствения си дом.

Вечерите ни станаха безкрайни спорове. Седяхме на кухненската маса, между буркани със зимнина и стари снимки по стените.

– Петре, моля те… – прошепнах една нощ. – Това е моят дом. Не мога да го оставя да се разпадне.

Той въздъхна тежко:

– Знам, Мариела… Но майка ми… тя е сама откакто баща ми почина. Страх ме е да не я изгубя.

– А мен? – попитах тихо. – Не се ли страхуваш да не изгубиш мен?

Той не отговори.

Сутрините започваха с трясък на врати и телефонни обаждания. Леля Мария звънеше всеки ден:

– Петре, трябва да сменим покрива! Къщата ще протече! А ти се занимаваш с чужди къщи!

– Майко, това не са чужди къщи… – опитваше се да обясни той.

– Не ме интересува! Ако не дойдеш до края на седмицата, ще извикам майстори сама!

Понякога си мислех дали не съм прекалено упорита. Дали не трябва да се откажа. Но когато влизах в старата стая на дядо ми и усещах мириса на дърво и спомени, знаех, че не мога. Тази къща беше всичко, което имах от миналото си.

Една вечер баща ми седна до мен на двора. Пушеше бавно и гледаше залеза над лозето.

– Мариела… – започна той. – Знам, че ти е трудно. Но понякога човек трябва да се бори за това, което обича.

– А ако го изгубя? – попитах аз.

– Ако не се бориш, вече си го изгубила.

Думите му ме разтърсиха. Реших да говоря с Петър открито.

– Петре, трябва да избереш – казах му една сутрин. – Или сме семейство и правим това заедно… или всеки поема по своя път.

Той ме гледа дълго. Видях болката в очите му.

– Обичам те, Мариела… Но не мога да изоставя майка си.

– Не ти казвам да я изоставиш. Казвам ти да бъдем семейство тук. В нашия дом.

Сълзи потекоха по лицето ми. За първи път от години плаках пред него.

На следващия ден той замина при майка си за уикенда. Върна се уморен и мълчалив.

– Говорих с нея – каза тихо. – Никога няма да приеме решението ни. Но аз… аз избирам теб.

Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.

Започнахме ремонта сами. Съседите ни гледаха с любопитство и съчувствие. Някои ни помагаха с материали, други носеха кафе и сладкиши. Но леля Мария не спираше да звъни и да заплашва:

– Ще видиш ти! Ще останеш сама! Петър ще се върне при мен!

Понякога той се колебаеше, но аз го държах за ръка и му напомнях защо го правим.

Минаха месеци. Къщата започна да оживява – нови прозорци, боядисани стени, градина с рози пред входа. Но раната между нас и леля Мария остана отворена.

Една вечер тя дойде неочаквано. Стоеше на прага със студен поглед.

– Петре… – каза строго. – Ако останеш тук, забрави за мен.

Той я прегърна без думи. Аз стоях до него и усещах как миналото и бъдещето ни се сблъскват в този миг.

Сега седя на верандата и гледам как слънцето залязва над нашата къща. Вътре Петър поправя последния шкаф. Чудя се: струваше ли си всичко това? Колко струва един дом? И може ли любовта да устои на семейните войни?