Моята фамилия – гостите, които никога не си тръгват

– Пак ли ще идват? – гласът на Мартин прозвуча глухо, докато гледаше през прозореца към двора, където майка ми вече разтоварваше две огромни чанти от багажника на стария си Опел.

Стиснах зъби. Вече знаех отговора, но не исках да го изрека. – Само за уикенда, обещаха – прошепнах, макар че и двамата знаехме, че това „само“ винаги се разтяга до седмица, а понякога и повече.

Мартин въздъхна тежко. – Този път ще говорим сериозно, Яна. Не можем повече така. Не сме хотел.

В този момент вратата се отвори с трясък и майка ми влетя, сякаш е у дома си. – Ох, Яничка, пак сте забравили да измиете прозорците! И къде е кафето? – започна тя, без дори да поздрави Мартин.

След нея се появи и баща ми, влачейки след себе си огромен сак. – Мартине, ще ми помогнеш ли с телевизора? Донесохме го, че нашият пак не работи…

Погледнах Мартин. Очите му бяха пълни с отчаяние. Знаех, че този път няма да премълчи.

Вечерта седяхме на масата, а майка ми разказваше на висок глас как съседката й е завидяла, че има дъщеря в София и може да идва когато си поиска. Баща ми вече беше включил телевизора и сменяше каналите, сякаш е у тях.

– Яна, трябва да поговорим – прошепна Мартин, когато останахме сами в кухнята. – Не издържам повече. Искам домът ни да е наш. Да имаме време за себе си. Да не се чувствам като гост в собствения си апартамент.

Сълзите ми напираха. Обичах родителите си, но знаех, че Мартин е прав. От години нашият дом беше станал убежище за тях – когато им спре водата в Плевен, когато им се развали бойлерът, когато просто им е скучно. А аз… аз винаги се чувствах виновна да им откажа.

– Ще им кажа утре – обещах му тихо.

На следващата сутрин седнахме всички заедно на закуска. Майка ми вече беше започнала да подрежда шкафовете в кухнята.

– Мамо… – започнах плахо. – Мисля, че трябва да поговорим за това колко често идвате при нас…

Тя ме погледна изненадано. – Какво има? Пречим ли ви?

– Не… Просто… Имаме нужда от време за себе си. Искаме домът ни да е само наш понякога…

Баща ми млъкна и остави лъжицата си. Майка ми пребледня.

– Значи ви пречим? След всичко, което сме направили за теб? След като ти дадохме всичко?

Сърцето ми се сви. – Не казвам това… Просто… Вече сме семейство с Мартин. Имаме нужда от пространство.

Майка ми избухна в сълзи. – Никога не съм мислила, че ще чуя това от теб! Как можа! Ние сме ти родители!

Баща ми стана рязко и излезе на балкона.

Мартин ме хвана за ръката под масата. Усетих как треперя цялата.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Родителите ми си тръгнаха по-рано от обикновено, без да кажат много. Майка ми не ми се обади цяла седмица – нещо нечувано за нея.

Вкъщи беше тихо. За първи път от години имахме време само за нас двамата с Мартин. Готвихме заедно, гледахме филми, разхождахме се из Борисовата градина без да бързаме за нищо.

Но вътре в мен бушуваше буря. Всяка вечер гледах телефона си и чаках майка ми да се обади. Чувствах се предателка.

Една вечер тя най-накрая позвъни.

– Яна… – гласът й беше тих и уморен. – Не знам какво да ти кажа. Свикнали сме винаги да сме заедно… Трудно ни е да приемем, че вече не ни искаш така често.

– Мамо, не е въпрос на това дали ви искам или не… Просто вече имам свой живот. Искам да бъдете част от него, но не постоянно…

Тя замълча дълго.

– Добре… Ще опитаме да свикнем. Но знаеш ли… Понякога самотата е по-страшна от всичко друго.

Затворих телефона със сълзи на очи.

Минаха месеци. Родителите ми идваха по-рядко, но отношенията ни останаха хладни. Всяка среща беше изпълнена с напрежение и недоизказани думи.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали има начин да бъдеш добър родител и добър партньор едновременно? Дали някога ще спрат да ме гледат като предателка?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между дълга към родителите и правото на собствен живот?