„Моята снаха не знае дори чай да свари, а храната ѝ е ужасна“: Изповедта на една българска свекърва

— Иванеее, пак ли идваш гладен? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато синът ми прекрачваше прага с увиснали рамене. Беше вторник вечер, а на масата вече го чакаше топла пилешка супа, както всяка седмица. Той само въздъхна и се отпусна на стола, без да ме погледне.

— Мамо, не ми се говори… — промърмори той, но аз вече знаех. Знаех, че пак е ял нещо полуготово, че пак е бил разочарован от Даниела, жена му, която от две години се опитваше да бъде част от нашето семейство, но сякаш не можеше да намери мястото си.

Седнах срещу него и го наблюдавах как яде. С всяка лъжица супа в очите му се връщаше малко цвят, но аз усещах как в мен се надига гняв. Не към него, не към себе си, а към нея — към Даниела, която не можеше да свари дори чай, а за мусака или баница да не говорим. Какво прави по цял ден? Работи от вкъщи, да, но нима това е оправдание да не се погрижиш за мъжа си?

— Защо не си поговорите? — опитах се да бъда деликатна. — Може би ѝ е трудно, може би има нужда от помощ…

Иван само поклати глава.

— Мамо, не разбираш. Всичко е различно. Тя не иска да учи, не иска да опита. Казва, че това са остарели неща, че не е длъжна да готви. А аз… аз се чувствам излишен в собствения си дом.

Сърцето ми се сви. Спомних си как преди години, когато баща му беше още жив, домът ни беше пълен с миризма на прясно изпечен хляб, със смях и топлина. Сега, когато Иван се ожени, се надявах, че ще предам тази топлина на новото семейство. Но вместо това, между нас се издигна стена от неразбиране и обида.

На следващия ден, докато белех картофи, телефонът иззвъня. Беше Даниела.

— Здравейте, Цветанке. Може ли да поговорим? — гласът ѝ беше тих, почти виновен.

— Разбира се, Даниела. Какво има?

— Може ли да дойда днес следобед? — попита тя. — Имам нужда от съвет.

Сърцето ми подскочи. Може би има надежда, помислих си. Може би ще поиска да ѝ покажа как се прави мусака, или баница, или поне да сварим чай заедно.

Даниела дойде следобеда, с тъмни кръгове под очите и ръце, които нервно мачкаха ръба на пуловера ѝ.

— Цветанке, знам, че не съм това, което очаквахте — започна тя, без да ме поглежда. — Опитвам се, наистина, но не мога да бъда като вас. Работата ми е тежка, понякога забравям да ям, камо ли да готвя. А Иван… той не разбира. Мисли, че не ми пука, но аз просто не знам откъде да започна.

Погледнах я дълго. Виждах в нея не само снахата, която не може да готви, а младата жена, която се бори със себе си и със света. Спомних си как и аз се чувствах изгубена, когато се омъжих за баща му, как свекърва ми ме гледаше строго и как се учех на всичко сама, често със сълзи.

— Даниела, никой не се ражда научен — казах тихо. — Но трябва да искаш да се научиш. Не заради мен, а заради Иван. Защото домът не е само храна, а грижа, топлина, внимание. Ако искаш, ще ти покажа някои неща. Но трябва да опиташ.

Тя кимна, а в очите ѝ проблесна надежда.

Така започнаха нашите следобеди в кухнята. Първо сварихме чай. После направихме картофена супа. Даниела се смееше, когато картофите ѝ се разпадаха, а аз ѝ показвах как да ги нареже. Понякога се карахме, понякога мълчахме, но с времето между нас се появи нещо като доверие.

Иван забеляза промяната. Вечерите им станаха по-спокойни, а той все по-рядко идваше гладен у дома. Но напрежението не изчезна напълно. Един ден, докато подреждах масата, чух как Даниела и Иван се карат в хола.

— Не искам да ставам като майка ти! — извика тя. — Искам да бъда себе си!

— Никой не иска това от теб! — отвърна Иван. — Просто искам да се чувствам у дома, да има топлина, разбираш ли?

Седнах на стола в кухнята и се заслушах. Сълзите ми се стичаха по бузите. Толкова ли е трудно да се намери баланс между старото и новото? Толкова ли е невъзможно да се съчетаят традициите с новия начин на живот?

Вечерта, когато всички си легнаха, останах сама в тъмната кухня. Гледах празната чаша чай и се питах: Къде сбърках? Дали прекалените ми очаквания не са разрушили нещо ценно? Дали съм добра майка, ако не мога да помогна на сина си да бъде щастлив?

Скъпи читатели, кажете ми — какво е по-важно днес: да запазим традициите или да приемем новото? Може ли едно семейство да бъде щастливо, ако не намери пътя между двете?