Моята свекърва повече няма да прекрачи прага на дома ми: История за границите, които трябваше да поставя

— Не, Мария! Не и този път! — гласът ми трепереше, но не от страх, а от решителност. Стоях в коридора, с ръка на вратата, а срещу мен — свекърва ми, Стоянка, с онзи познат поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапница в собствения си дом. Съпругът ми, Петър, стоеше между нас — объркан, стиснал юмруци в джобовете си.

— Какво значи това? — изсъска Стоянка. — Това е домът на сина ми! Ти ли ще ми кажеш кога мога да идвам?

Погледнах я право в очите. Толкова години мълчах, преглъщах обидите, подреждах чашите така, както тя искаше, готвех манджите ѝ, слушах критиките за възпитанието на децата ни. Всяка неделя тя идваше без покана, размествеше мебелите, ровеше в шкафовете ми, раздаваше нареждания. Петър все повтаряше: „Тя е майка ми, нека ѝ угаждаме.“ А аз се топях — ден след ден.

Последният път беше капката. Стоянка нахлу в стаята на дъщеря ни Ива и започна да ѝ крещи заради разхвърляните дрехи. После извади от хладилника мусаката, която бях приготвила, и я хвърли в кофата: „Това не се яде! Ще направя аз истинска мусака!“

Тогава не издържах. Излязох на терасата и заплаках. Ива дойде при мен и ме прегърна:

— Мамо, защо винаги ѝ позволяваш да ти говори така?

Погледнах я — очите ѝ бяха пълни със сълзи. Разбрах, че ако не сложа край, ще науча децата си да търпят унижение.

Затова сега стоях твърдо пред вратата.

— Стоянке — казах тихо, но ясно. — Повече няма да влизаш тук без покана. Това е моят дом. Нашият дом. Искам уважение.

Петър се опита да ме прекъсне:

— Недей така, Мария… Мама просто иска най-доброто…

— Петре! — обърнах се към него с гняв и болка. — Най-доброто за кого? За теб? За мен? За децата ни? Или за себе си?

Стоянка се изсмя:

— Виж я ти нея! Откакто си дошла тук, всичко се обърка! Домът ни беше спокоен, а сега…

— Домът беше твой — прекъснах я. — Сега е наш. И ако не можеш да го приемеш, по-добре не идвай.

Стоянка тръшна чантата си на пода:

— Ще кажа на всички каква си! Ще видиш ти!

— Кажи им — отвърнах. — Аз повече няма да търпя.

Тя излезе със скърцане на обувките по стълбите. Петър остана мълчалив. Вечерта не си проговорихме. Децата усещаха напрежението — Ива се затвори в стаята си, а малкият Крис плачеше тихо.

На следващия ден телефонът не спря да звъни. Първо беше сестрата на Петър:

— Мария, как можа? Мама е съсипана! Какво ще кажат хората?

После зетят:

— Трябва да се разберете като възрастни! Не може така!

Дори съседката леля Гина ме спря на стълбището:

— Момиче, свекървата е като майка! Трябва да я уважаваш!

Но никой не попита как се чувствам аз. Никой не попита какво преживяват децата ми.

Петър започна да се прибира все по-късно. Вечерите станаха студени. Една нощ го чух да говори по телефона:

— Мамо… Не знам какво да правя… Мария е непреклонна…

Сълзи напълниха очите ми. Чувствах се сама срещу всички. Но знаех — ако отстъпя сега, никога няма да имам дом.

Дните минаваха тежко. Стоянка разказваше на всички роднини как съм я изгонила като куче. На Великден никой не ни покани на общата трапеза. Децата питаха защо баба не идва вече.

Една вечер Ива седна до мен:

— Мамо… Ти ли си виновна баба да не идва?

Прегърнах я:

— Не съм виновна, Иве. Просто понякога трябва да защитим себе си. Дори когато е трудно.

Тя кимна и ме прегърна по-силно.

Петър все още не може да приеме решението ми. Понякога ме гледа с укор, друг път с разбиране. Знам, че го боли между майка му и мен. Но вярвам — ако не поставим граници днес, утре ще загубим себе си.

Сега домът ни е по-тих. Понякога самотен. Но вече мога да дишам свободно.

Питам се: Колко още жени живеят така? Колко още ще търпим в името на „семейството“? И кога най-сетне ще започнем да уважаваме себе си толкова, колкото уважаваме другите?