Моята свекърва се забавлява, а аз изгарям: Българската битка на една снаха

— Пак ли ще стоиш цял ден вкъщи, Мария? — гласът на свекърва ми, леля Станка, пронизва въздуха още преди да съм успяла да си налея сутрешното кафе. Стоя до прозореца, с поглед към двора, където малкият ми син Дани играе с количките си. Вътре в мен се надига вълна от раздразнение, но я преглъщам. Не искам да започвам деня с караница.

— Имам доста неща за вършене, лельо Станке — отвръщам тихо, докато тя вече е влязла в кухнята и започва да рови из шкафовете. — Трябва да сготвя, да изпера, да оправя стаята на Дани…

— Ех, едно време жените не се оплакваха така — прекъсва ме тя и се усмихва снизходително. — Аз с трима сина се оправях сама. А ти само с едно дете и пак не смогваш.

Стисвам зъби. Всяка нейна дума ме кара да се чувствам като провал. Мъжът ми, Георги, е на работа по цял ден. Вечер се прибира уморен и рядко пита как съм. Свекърва ми идва почти всеки ден — уж да помага, но по-често просто се забавлява с Дани, а после си тръгва, оставяйки след себе си разпилени играчки, разлято мляко и още повече работа за мен.

— Мамо! — Дани тича към мен с усмивка. — Баба ми даде шоколад!

Поглеждам към Станка. Тя само вдига рамене.

— Нека детето се радва. Какво толкова?

— Ама той ще вечеря след малко… — опитвам се да обясня, но тя вече е на вратата.

— Аз ще мина пак утре. Да не забравиш да му сложиш топла блуза, че настива лесно! — подвиква и изчезва по стълбите.

Оставам сама в тишината на апартамента. Поглеждам към часовника — 17:30. Още не съм започнала вечерята, а кухнята прилича на бойно поле. Дани вече е разпилял играчките по целия коридор. Сядам за миг на стола и усещам как сълзите напират в очите ми.

„Защо никой не вижда колко ми е трудно?“ — питам се наум. Майчинството не е това, което си представях. Мечтаех за топлина, подкрепа, споделени радости. Вместо това получавам критики и самота.

Вечерта Георги се прибира уморен. Поглежда ме бегло.

— Как мина денят?

— Добре… — излъгвам по навик.

— Майка ми каза, че пак си била уморена. Да не си болна?

— Не съм болна — отвръщам сухо. — Просто понякога имам нужда от малко помощ.

Той въздъхва и включва телевизора.

— Ще поговорим после. Сега съм много изморен.

Седя до него и усещам как между нас зее пропаст. Опитвам се да му обясня колко тежко ми е, но думите заседват в гърлото ми. Всяка вечер е една и съща: той гледа новините, аз прибирам остатъците от вечерята, къпя Дани и го приспивам.

Понякога нощем лежа будна и си мисля за живота преди брака. Бях весела, имах приятели, мечтаех за кариера като учителка. Сега дните ми минават между тенджерите и пералнята. Свекърва ми казва, че това е „съдбата на всяка българска жена“. Но защо трябва да е така?

Една неделя сутрин Георги ме намира разплакана в кухнята.

— Какво има? — пита той притеснено.

— Не мога повече така — прошепвам. — Чувствам се невидима. Всички очакват от мен да съм перфектна майка, снаха, домакиня… А аз просто искам някой да ме разбере.

Той ме прегръща неловко.

— Знам, че не ти е лесно… Но майка ми просто иска най-доброто за нас.

— Не го усещам така — отвръщам тихо.

На следващия ден свекърва ми пак идва. Този път решавам да не мълча.

— Лельо Станке, моля те… Ако ще идваш, помогни ми с нещо вкъщи или поне не разстройвай режима на Дани.

Тя ме поглежда учудено.

— Ама ти какво намекваш? Че ти преча?

— Не… Просто понякога имам нужда от помощ, а не от още работа след теб.

Тя мълчи няколко секунди, после въздъхва тежко.

— Може би си права… И аз бях снаха някога. Знам какво е.

За първи път виждам разбиране в очите ѝ. Може би промяната започва с една честна дума.

Вечерта Георги ме целува по челото и казва:

— Благодаря ти, че издържаш всичко това заради нас.

Поглеждам го през сълзи и си мисля: „А дали някога ще дойде денят, в който ще живея заради себе си?“

Кажете ми — само аз ли се чувствам така? Колко от вас са преминавали през тази битка между любовта към семейството и нуждата от признание?