На 48 години отново бременна: „В този свят ли? Какво ще кажат хората?“

– Не може да бъде! – гласът на сестра ми Катя прониза тишината в кухнята, докато държеше теста за бременност в ръка. – На 48 години? Ти луда ли си, Мариана? Какво ще кажат хората?

Стоях срещу нея, с ръце, стиснати до болка. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а в ушите ми кънтяха думите ѝ. Не знаех какво да кажа. Самата аз не можех да повярвам. След двадесет години брак, който приключи с горчив развод, мислех, че животът ми вече е подреден – работа в счетоводна кантора, две пораснали деца, които вече живеят отделно, и тихи вечери с книга или кафе с приятелка. Бях се научила да бъда сама. Или поне така си мислех.

– Катя, моля те… – прошепнах. – Не съм го планирала. Просто… се случи.

Тя хвърли теста на масата и се обърна към прозореца.

– А Петър знае ли? – попита рязко.

Петър… Новият мъж в живота ми. Срещнах го случайно в кварталната библиотека преди година. Беше вдовец, тих и внимателен, с тъжни очи и топла усмивка. Не мислех, че ще се влюбя отново. Не мислех, че ще позволя на някого да влезе в живота ми така дълбоко. Но Петър беше различен. С него се чувствах жива.

– Още не съм му казала – признах. – Страх ме е.

Катя въздъхна тежко.

– Мариана, ти си на почти петдесет! Това е безотговорно! Как ще гледаш дете? Ами ако има усложнения? Как ще го приемат децата ти? Как ще го приемат хората?

В този момент усетих как гневът се надига в мен. Винаги ли трябваше да живея според очакванията на другите? Винаги ли трябваше да се страхувам от хорското мнение?

– Ами ако това е последният ми шанс за щастие? – отвърнах тихо.

Катя ме погледна така, сякаш съм полудяла.

– Щастие? На тази възраст? Мариана, ти си майка на две големи деца! Не ти ли стига това?

Замълчах. Истината беше, че не знаех какво ми стига и какво не. След развода се чувствах празна. Децата ми – Ива и Даниел – бяха поели по своя път. Домът беше тих до болка. Петър донесе светлина в живота ми, но тази новина… тази бременност… беше като гръм от ясно небе.

Седнах на стола и зарових лице в ръцете си.

– Страх ме е, Катя – признах. – Страх ме е от всичко. От това как ще се справя, от това какво ще кажат хората… Но най-много ме е страх да не пропусна нещо истинско.

Катя седна до мен и сложи ръка на рамото ми.

– Трябва да говориш с Петър – каза по-меко. – И с децата си. Не можеш да носиш това сама.

Седмица по-късно седях срещу Петър в малкото му жилище в „Лозенец“. Ръцете ми трепереха.

– Петре… трябва да ти кажа нещо важно.

Той ме погледна загрижено.

– Каквото и да е, ще го преживеем заедно.

В този момент избухнах в сълзи.

– Бременна съм.

Петър замръзна. Видях как лицето му пребледнява, после се изчервява. Мълчанието беше тежко като олово.

– Бременна…? – прошепна той. – Но… как?

– Не знам – отвърнах през сълзи. – Просто се случи.

Той стана и започна да крачи из стаята.

– Мариана… аз съм на 55. Имам внуче! Как ще го обясня на сина си? На колегите? На съседите?

Стиснах ръцете си още по-силно.

– Ако не искаш… ако мислиш, че не можем…

Петър спря до прозореца и дълго гледа навън. После се обърна към мен с очи пълни със сълзи.

– Не знам дали мога, Мариана. Но знам, че те обичам. Ще опитаме заедно.

В този момент почувствах облекчение и страх едновременно. Знаех, че ни чака труден път.

Следващият разговор беше с децата ми. Ива реагира първа:

– Мамо! Това е абсурд! Как можеш да ни причиниш това? Всички ще ни се смеят!

Даниел беше по-тих:

– Ако това те прави щастлива… но не очаквай от мен да се грижа за бебе.

Думите им ме боляха повече от всичко друго. Чувствах се виновна, че ги разочаровам, че ги излагам на подигравки и клюки. В квартала вече започваха да шушукат: „Видя ли я Мариана? На тия години…“

Майка ми отказа да говори с мен цяла седмица. Баща ми само поклати глава:

– Не знам какво става с вас младите…

А аз? Всяка вечер лежах будна и се питах дали постъпвам правилно. Дали имам право на ново начало? Дали имам сили да бъда майка отново?

Бременността не беше лека – постоянни прегледи, страхове за здравето на бебето и моето собствено. Петър беше до мен, но усещах напрежението между нас. Понякога се карахме за дреболии: „Трябва ли ти още един живот за който да носиш отговорност?“ „А ти сигурен ли си, че можеш?“

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на София.

– Петре… ако можеше да върнеш времето назад, би ли избрал друг път?

Той ме прегърна през раменете.

– Не знам дали бих избрал друг път, но знам, че не бих искал да те загубя.

В този момент разбрах: животът не пита кога си готов за промяна. Той просто идва и те залива като пролетен дъжд – неочаквано, понякога болезнено, но винаги истински.

Днес съм в осмия месец. Все още ме е страх – от утре, от хорското мнение, от това дали ще имам сили да бъда добра майка на тази възраст. Но когато усещам ритниците на малкото същество в мен, знам, че изборът е мой и само мой.

Понякога се питам: Кой определя кога е късно за ново начало? И защо щастието трябва винаги да се мери с чужд аршин?