На 50 години напускам жена си – не заради по-млада, а заради любовта, която никога не угасна

– Ти си луд! – гласът на жена ми, Мария, отекна в кухнята, докато държеше чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не се счупи. – На петдесет години си! Какво ти става? Не ти ли стигнаха трийсет години заедно?

Стоях срещу нея, с ръце в джобовете, усещайки как светът ми се разпада. Не можех да я погледна в очите. В главата ми ехтеше само едно име – Елена. И една любов, която никога не угасна.

– Не е заради друга жена… – прошепнах. – Или поне не така, както си мислиш.

Мария се засмя горчиво. – Не е заради друга жена? А за какво тогава? За кризата на средната възраст ли? Да си купиш мотор ли искаш, или да започнеш да носиш кецове като сина ни?

– Не разбираш… – опитах се да обясня, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ кажа, че сърцето ми никога не е било истински нейно? Че цял живот съм се опитвал да бъда добър съпруг и баща, но всяка вечер преди да заспя мислех за друга?

В този момент влезе дъщеря ни Ива. Погледна ни с онзи поглед на човек, който вече знае всичко, но се надява да не е истина.

– Татко, мамо… какво става?

Мария избухна в сълзи. – Баща ти иска да ни напусне. На петдесет години! Представяш ли си?

Ива ме погледна с разочарование и болка. – Защо? Какво сме ти направили?

– Не сте виновни вие… – казах тихо. – Просто… трябва да бъда честен със себе си. С всички вас.

В този момент осъзнах колко жестоко звучи истината. Но не можех повече да живея в лъжа. Не след като Елена се върна в живота ми.

Познавам я от университета. Бяхме млади, глупави и безразсъдни. Обичахме се така, както само на двайсет можеш да обичаш – до болка и до крайност. Но животът ни раздели. Аз останах в София, тя замина за Варна при болната си майка. Писахме си писма, после имейли… После всичко утихна.

Запознах се с Мария на една студентска бригада в Сливен. Беше добра, мила и ме обичаше истински. Реших, че така трябва да бъде – животът продължава. Родиха се Ива и Петър. Работех като инженер в един завод, после започнах малък бизнес с приятел. Всичко изглеждаше наред отвън.

Но вътре в мен винаги имаше празнота. Всяка година на рождения ми ден получавах картичка без подпис – само едно изречение: „Помниш ли морето?“ Знаех, че е тя.

Преди три месеца я срещнах случайно на пазара в квартала. Беше остаряла красиво – със сребърни нишки в косата и онзи същия усмихнат поглед. Заговорихме като стари приятели, но между нас веднага пламна онова старо чувство.

– Мислиш ли понякога за миналото? – попита тя тихо.

– Всеки ден – отвърнах аз.

Започнахме да се виждаме тайно – на кафе, на разходки из Борисовата градина. Не беше афера в класическия смисъл – просто две души, които не могат да се откъснат една от друга.

Вкъщи станах раздразнителен, затворен. Мария усещаше всичко, но не питаше директно. Докато една вечер не намери стара снимка на мен и Елена от студентските години.

– Това ли е тя? – попита Мария с треперещ глас.

– Да… – признах аз.

Тогава разбрах: повече не мога да живея така. Не мога да лъжа нито себе си, нито Мария, нито децата.

Сега стоя тук, с куфар до вратата и сълзи в очите. Петър не иска да говори с мен. Ива ме гледа като предател. Мария мълчи и само понякога избухва в плач.

– Ще съжаляваш! – каза тя последно тази сутрин.

Може би ще съжалявам. Може би ще изгубя всичко – семейството си, уважението на децата си, приятелите си. Но ако остана, ще изгубя себе си.

Срещнах Елена пред блока ѝ. Прегърнах я силно и за първи път от години усетих покой.

– Готов ли си? – попита тя тихо.

– Не знам… Но знам, че повече не мога да живея без теб.

Вечерта седнах сам в новия апартамент под наем. Погледнах снимките на децата по телефона и сърцето ми се сви от болка.

Направих ли правилния избор? Може ли човек да бъде щастлив, ако другите страдат заради него? Или понякога трябва да изберем себе си, дори когато цената е твърде висока?

Какво бихте направили вие на мое място?