На ръба на търпението: Моята битка да ги изгоня от вкъщи
— Пак ли си купила само инстантни нудли? — гласът на дъщеря ми Мария проряза тишината в кухнята, докато ровеше из шкафа. — Не може ли поне веднъж да има нещо нормално за ядене?
Погледнах я уморено. Беше почти полунощ, а аз отново не можех да заспя. Синът ми Даниел се върна от работа и тресна вратата на стаята си, без дори да ме поздрави. Мъжът ми Георги отдавна спеше, или поне така се преструваше — откакто се пенсионирах, сякаш се беше изпарил от семейните ни проблеми.
— Ако не ти харесва, можеш да си купиш сама каквото искаш — отвърнах тихо, но твърдо. — Или още по-добре — да си намериш квартира.
Мария ме изгледа така, сякаш съм й казала най-голямата обида на света.
— Мамо, знаеш колко е скъпо всичко! Как очакваш да се оправим сами? Даниел едва събира пари за бензин, аз още не мога да си намеря работа по специалността…
— Не сте малки деца! — прекъснах я. — На вашите години аз вече имах семейство и собствен дом. Време е да поемете отговорност.
Тя трясна шкафа и излезе от кухнята. Останах сама с мислите си и с тишината, която вече не ми носеше утеха, а само тежест.
Преди месец взех решение — след 38 години работа като учителка по литература се пенсионирах. Мечтаех за спокойствие, за малко време за себе си. Но вместо това домът ни се превърна в общежитие за пораснали деца, които отказват да напуснат гнездото.
Всяка сутрин започваше с кавги за банята, кой ще си вземе душ пръв, кой ще закъснее за работа или лекции. Вечерите бяха изпълнени с мълчание или с дребни спорове за пари, храна и сметки. Георги все по-често излизаше на разходки сам или се затваряше в гаража. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом.
Една вечер седнахме всички на масата. Бях приготвила боб чорба — евтино и българско ястие, което винаги ни е събирало. Но този път никой не каза нищо хубаво.
— Пак боб? — измърмори Даниел.
— Пари няма! — отвърнах рязко. — Ако искате пържоли, изкарайте ги сами!
Георги ме погледна укорително:
— Не ги карай така… Трудно е сега за младите.
— А за нас лесно ли беше? — избухнах. — Когато строяхме този апартамент, спяхме на пода и ядяхме само хляб и лютеница! Никой не ни помагаше!
Мария стана от масата:
— Не разбираш… Сега всичко е различно.
— Различно е, защото ви позволихме да останете тук толкова дълго! — гласът ми трепереше. — Време е да поемете живота си в ръце!
Тази вечер беше началото на края. Започнах умишлено да купувам само най-евтината храна — нудли, ориз, картофи. Спрях да плащам за интернет и кабелна телевизия. Оставих ги сами да се оправят със сметките. Всяка сутрин им напомнях: „Търсете си квартира! Намерете си съквартиранти! Животът не чака!“
Даниел започна да отсъства все повече. Връщаше се късно, често подпийнал. Един ден го чух да говори по телефона:
— Не знам колко още ще издържа тук… Мама полудя.
Сърцето ми се сви. Не исках да съм лошата майка. Но вече нямах сили да бъда добрата.
Мария започна да плаче всяка вечер. Веднъж я чух да казва на приятелката си:
— Мама вече не ни обича… Иска да ни изгони.
Не беше вярно. Обичах ги повече от всичко. Но обичта не означава да жертваш себе си до безкрайност.
Една сутрин Георги ме хвана за ръката:
— Може би трябва да им дадем още време…
Погледнах го през сълзи:
— А кой ще даде време на мен? Кога ще живея аз?
Той замълча. За първи път видях разбиране в очите му.
След още две седмици Мария намери стая под наем с две студентки. Даниел се премести при приятелката си в Люлин. Къщата опустя.
В първите дни тишината беше оглушителна. Сядах на масата с две чаши чай — едната за мен, другата за спомените. Понякога плачех, понякога се усмихвах през сълзи.
Една вечер Мария ми се обади:
— Мамо… Благодаря ти, че ни изрита. Научих повече за себе си за един месец, отколкото за цял живот у дома.
Даниел дойде на гости с торба с покупки:
— Донесох ти нещо различно от нудли!
Седнахме тримата на масата и за първи път от години се почувствах щастлива.
Сега често се питам: Колко дълго трябва една майка да жертва себе си? И кога идва моментът да поиска обратно собствения си живот?