На шейсет започнах отначало: Историята на една неочаквана любов и разпадащо се семейство

– Как можа да ми го причиниш? – думите на съпруга ми, Иван, отекват в главата ми като камбани. Стои срещу мен в кухнята, ръцете му треперят, а очите му са пълни с болка и недоумение. Аз мълча, стиснала чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупя. Навън вали дъжд, а по прозореца се стичат капки, сякаш и небето плаче заедно с нас.

Не знам как да започна. Не знам как да обясня нещо, което самата аз не разбирам напълно. На шейсет години човек не очаква да се влюби отново. Не очаква да му се разтреперят коленете, когато някой го погледне по определен начин. Но ето ме – аз, Мария, учителка по литература цял живот, майка на двама пораснали сина и баба на три внучета. Животът ми винаги е бил подреден, предсказуем, сигурен. До онзи ден в читалището.

Беше обикновена сряда. Водех курс по творческо писане за пенсионери – нещо, което правех с удоволствие, за да не скучая след пенсионирането. Тогава влезе той – Георги. Нов участник, малко по-млад от мен, с топли кафяви очи и усмивка, която сякаш можеше да стопи ледовете на Витоша през януари. Първо си помислих: „Ето още един самотен човек, който търси компания.“ Но още на първата почивка той седна до мен и започна да ми разказва за любимите си книги. Говорихме си така леко и непринудено, че времето спря.

Срещите ни станаха редовни – първо само в читалището, после на кафе след занятията. Говорехме си за всичко – за младостта, за разочарованията, за мечтите, които сме заровили дълбоко в себе си. Неусетно започнах да чакам тези срещи с нетърпение. Вкъщи се улавях как мисля за него, как си представям какво ще ми каже следващия път. С Иван живеехме като съквартиранти – деляхме си задълженията, гледахме телевизия вечер и рядко си казвахме нещо повече от „Как мина денят ти?“.

Една вечер Георги ме покани на разходка из Борисовата градина. Беше пролет и всичко ухаеше на люляк. Седнахме на една пейка и той хвана ръката ми. Не помня какво точно каза – нещо за това колко е хубаво да срещнеш сродна душа дори когато не го очакваш. Аз се разплаках – от вина, от страх, от щастие. Той ме прегърна и аз се почувствах жива за първи път от години.

Започнах да лъжа Иван – казвах му, че имам допълнителни занятия или че ходя на срещи с приятелки. Всяка лъжа беше като трън в сърцето ми. Но не можех да спра. Георги ми даде нещо, което бях забравила – усещането, че съм желана, че някой ме слуша и разбира.

Един ден големият ми син Петър дойде неочаквано вкъщи и ме видя как пиша съобщение на Георги. Погледна ме подозрително:
– Мамо, добре ли си? С кого си пишеш толкова често напоследък?
– С една приятелка от читалището – излъгах аз и усетих как бузите ми пламват.
Той само кимна, но знаех, че не ми вярва.

Вината ме изяждаше отвътре. Започнах да се питам: „Какво правя? Как мога да предам човека, с когото съм прекарала целия си живот?“ Но после се сещах за самотата у дома – за тишината между мен и Иван, за това как всеки вечеряме мълчаливо пред телевизора.

Една вечер Иван намери бележка от Георги в чантата ми. Не каза нищо веднага. На следващия ден ме изчака в кухнята с бележката в ръка.
– Мария… това какво е?
– Иван… аз…
– Колко време продължава?
– Няколко месеца…
Той се обърна и излезе без дума повече.

Децата ни разбраха скоро след това. Петър дойде с жена си и ме погледна така, както никога досега – с разочарование и гняв.
– Мамо, как можа? Татко ти даде всичко! Какво ти липсваше?
– Не знам… просто… чувствах се сама.
– Всички се чувстваме сами понякога! Но не рушим семейството си!

Малката ми внучка Ана ме прегърна тихо:
– Бабо, ти си тъжна ли си?
– Малко… но ще мине.

Сега седя сама в апартамента ни. Иван е при сестра си в Пловдив. Децата рядко ми звънят. Георги настоява да заминем някъде заедно – „Да започнем начисто“, казва той. Но аз не мога да реша. Страх ме е – от самотата, от осъждането на близките ми, от това дали няма да съжалявам цял живот.

Понякога се питам: заслужавам ли щастие на тази възраст? Или трябва да приема остатъка от живота си такъв, какъвто е – без страст, но със сигурност? Как бихте постъпили вие на мое място? Може ли човек да започне отначало след шейсет?