На сватбата на дъщеря ми една непозната прошепна: „Не му позволявай да я нарани. Както той нарани мен.“

„Не му позволявай да я нарани. Както той нарани мен.“ Тези думи, прошепнати от непозната жена с разтреперан глас, ме пронизаха като нож в сърцето. Стоях в коридора на ресторанта, където празнувахме сватбата на дъщеря ми – най-красивия ден в живота ѝ. Всички се смееха, музиката гърмеше, а аз се чувствах сякаш подът под краката ми изчезва.

Погледнах жената – средна възраст, с тъмни очи и лице, белязано от болка. Не я познавах. „Коя сте вие?“ – прошепнах, но тя вече се отдалечаваше сред тълпата. Сърцето ми биеше лудо. Върнах се в залата, където дъщеря ми Мария танцуваше с новия си съпруг – Димитър. Изглеждаха щастливи, но думите на непознатата кънтяха в главата ми.

Седнах до сестра ми Елена и се опитах да се усмихна. „Добре ли си, Лиляна? Изглеждаш пребледняла.“

„Нищо ми няма“, излъгах. Но не можех да спра да гледам към Димитър. Познавах го от две години – учтив, работлив, от добро семейство от Пловдив. Никога не съм забелязвала нещо притеснително. Но сега всяко негово движение ми изглеждаше подозрително.

След церемонията, докато всички се снимаха, излязох навън да подишам въздух. В главата ми се въртяха въпроси: Коя беше тази жена? Какво е направил Димитър? Защо точно днес?

Вечерта не можах да заспя. Мария беше толкова щастлива, а аз усещах как страхът ме задушава. На следващия ден реших да говоря с Димитър насаме. Поканих го на кафе под предлог, че искам да обсъдим медения месец.

„Димитре, има ли нещо, което трябва да знам? Нещо от миналото ти?“ – попитах го право в очите.

Той се засмя нервно: „Какво имате предвид, Лиляна? Всичко е наред.“

„Сигурен ли си? Защото вчера една жена ме предупреди…“

Лицето му пребледня. „Каква жена?“

„Не знам. Каза само, че си я наранил.“

Димитър замълча за миг, после стана рязко: „Това са глупости. Някой се опитва да ни развали щастието.“

Но аз вече не можех да му вярвам. Реших да потърся повече информация. Обадих се на приятелка от Пловдив – Галя, която работи в общината и познава много хора.

„Гале, знаеш ли нещо за Димитър Петров? Бил ли е женен преди?“

Тя замълча за момент: „Чувала съм слухове… Имаше една история с момиче от квартала – Виктория. Беше много зле след раздялата им.“

Името Виктория ме преследваше цял ден. Намерих я във Фейсбук – красива жена с тъжни очи. Събрах смелост и ѝ писах: „Извинявай, че ти пиша така внезапно. Аз съм майката на Мария – съпругата на Димитър. Моля те, ако можеш да ми кажеш истината за него…“

Виктория ми отговори след няколко часа: „Димитър беше първата ми любов. В началото беше мил и внимателен, но после започна да ме контролира – ревнуваше от всичко, забраняваше ми да излизам с приятелки, крещеше за най-малкото нещо. Един ден ме удари… След това избягах при родителите си.“

Сълзите потекоха по лицето ми. Не можех да повярвам. Това ли беше човекът, когото дъщеря ми обичаше? Какво да направя? Да ѝ кажа ли? Ще ми повярва ли или ще ме намрази?

Споделих всичко със сестра си Елена.

„Лили, ако ѝ кажеш сега, може да те обвини, че искаш да ѝ развалиш брака. Но ако премълчиш и нещо се случи… ще си виновна цял живот.“

Дните минаваха в напрежение. Мария беше щастлива, но аз виждах как Димитър става все по-нервен, когато закъснява или когато телефонът ѝ звъни твърде често.

Една вечер ги чух да се карат в хола:

„Къде беше толкова дълго?“ – гласът му беше остър.

„При мама бях! Защо винаги трябва да давам обяснения?“

„Защото си моя жена! Не искам да те виждам с онзи твой приятел!“

Влязох при тях:

„Димитре, стига! Мария има право на личен живот.“

Той ме изгледа студено: „Не се месете в нашите отношения.“

Мария избяга в стаята си разплакана.

Тогава реших – трябваше да ѝ кажа всичко.

Седнахме двете на дивана и ѝ разказах за Виктория и за думите на непознатата жена.

Мария ме гледаше невярващо:

„Мамо, ти просто не го познаваш! Той ме обича!“

„Обичта не е контрол и страх, Мария! Моля те, наблюдавай го… Ако някога почувстваш опасност – ела при мен веднага.“

Тя замълча дълго.

След седмица Мария дойде при мен със сълзи в очите:

„Мамо… беше права. Вчера ме удари.“

Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще бъда до нея каквото и да стане.

Днес Мария живее при мен и ходи на психолог. Димитър ни заплашваше известно време, но с помощта на полицията го държим далеч.

Понякога се питам: Ако онази непозната жена не беше дошла при мен онази вечер… Щях ли някога да разбера истината? Колко често мълчим от страх или срам? Колко майки са пропуснали знаците?

А вие… бихте ли повярвали на непознат човек в такъв момент? Или бихте затворили очи пред истината?