Нашата битка за собствен дом: Как оцеляхме под един покрив с майката на Марко
– Пак ли не си прибрала прането навреме, Елена? – гласът на леля Мария прониза тишината в кухнята, докато аз отчаяно търсех малко спокойствие след дългия работен ден. Погледнах я уморено, а Марко, мъжът ми, се преструваше, че не чува, заровен в телефона си.
От първия ден на брака ни живеехме в апартамента на Марко и майка му – двустаен панелен в Люлин. Беше уж временно, докато съберем пари за собствено жилище. Но месеците се превърнаха в години, а аз все по-често се чувствах като гост в собствения си живот.
– Ще го прибера след малко, лельо Мария – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна. Вече знаех, че всяка дума може да се превърне в повод за скандал.
– Ако не го направиш сега, ще мирише на мухъл! – не спираше тя. – Аз не съм длъжна да ви чистя след вас!
Марко въздъхна и стана от масата. – Мамо, остави я. Тя работи до късно, уморена е.
– А аз не работих ли цял живот? – сопна се тя. – За какво ви гледах и двамата?
Този разговор се повтаряше почти всеки ден. Понякога беше за прането, друг път за това как съм сготвила или че не съм измила чашите веднага след вечеря. Чувствах се като ученичка, която все не оправдава очакванията на строгата учителка.
Най-трудни бяха неделите. Тогава леля Мария канеше сестра си и брат си на кафе и сладкиши. Аз трябваше да сервирам, да се усмихвам и да слушам как обсъждат живота ни.
– Елена още ли не е бременна? – питаше леля Катя с престорено съчувствие.
– Не знам какво чакат – отговаряше леля Мария. – Аз на нейната възраст вече имах две деца.
Сърцето ми се свиваше. Истината беше, че с Марко отдавна опитвахме да имаме дете, но все не ставаше. Болеше ме, че никой не разбира колко трудно ми е.
Една вечер, след поредната кавга заради забравена чаша на масата, избухнах:
– Не мога повече така! Не съм ви слугиня! Искам свой дом!
Марко ме погледна уплашено. – Ели…
– Не ме прекъсвай! – гласът ми трепереше. – Или ще намерим начин да живеем сами, или… не знам дали ще издържа.
Той замълча дълго. После каза тихо:
– Знам, че ти е трудно. И на мен ми е тежко. Но нямаме пари за наем или ново жилище. Мама ще се обиди…
– А аз? Аз не съм ли важна? – попитах през сълзи.
Тази нощ спахме обърнати един към друг, но толкова далечни. На сутринта леля Мария ни посрещна с мълчание и студен поглед.
Дните минаваха в напрежение. Започнах да избягвам дома – оставах по-дълго на работа или се разхождах сама из квартала. Чувствах се изгубена и сама.
Една вечер Марко ме чакаше пред блока с две чаши кафе от автомата до спирката.
– Ели… Намерих обява за малка гарсониера под наем в Надежда. Не е много скъпа. Можем да опитаме поне за няколко месеца…
Погледнах го невярващо. – А майка ти?
– Ще се оправи. Време е да мислим за нас.
Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Прегърнах го силно.
След седмица вече опаковахме багажа си. Леля Мария не каза нищо – само стоеше на прага с кръстосани ръце и студен поглед.
– Ще видите какво е самотата! – извика след нас.
Първите дни в новия дом бяха странни и тихи. Липсваше ми дори шумът от телевизора в хола ѝ. Но постепенно започнахме да дишаме по-леко. Готвехме заедно, гледахме филми по пижами и никой не ни казваше кога да приберем прането.
След няколко месеца разбрах, че съм бременна. Радостта беше огромна, но и страхът – как ще кажем на леля Мария? Когато ѝ съобщихме новината, тя плака дълго по телефона и после дойде с торба домашни сладкиши.
– Може би сгреших… – прошепна тя и ме прегърна неловко.
Днес вече имаме свой дом и малката ни дъщеря Ана изпълва всичко със смях. Понякога си мисля колко лесно можехме да се изгубим един друг под тежестта на чуждите очаквания.
Дали всяка българска снаха трябва да мине през тази битка за лично пространство? Или можем да бъдем семейство и без да се жертваме до крайност? Какво мислите вие?