„Не искам да дойдеш на сватбата ми“: Историята на една майка, която изгуби дъщеря си в най-важния момент

— Не искам да дойдеш на сватбата ми. — Гласът на дъщеря ми Елица беше студен като зимен вятър. Стоях до мивката, ръцете ми бяха мокри от съдовете, а сърцето ми — от сълзи, които още не бяха потекли. В този миг сякаш времето спря. Чувах само тишината между нас, тежка и непреодолима.

— Какво каза? — прошепнах, макар че вече знаех отговора. Елица не ме погледна. Стоеше с гръб към мен, ръцете ѝ трепереха леко. Беше се променила толкова много през последните години — от онова усмихнато момиче с плитки до тази непозната жена, която стоеше пред мен.

— Моля те, мамо, не прави това по-трудно. Решила съм. Не искам да идваш. — Гласът ѝ беше твърд, но в него усещах болка. Болка, която аз явно бях причинила.

Седнах на стола до масата, сякаш краката ми отказаха да ме държат. В главата ми се завъртяха всички онези моменти — първият ѝ учебен ден, когато я държах за ръка; вечерите, в които ѝ четях приказки; първият ѝ провален изпит и сълзите ѝ на рамото ми. Кога се объркахме така?

— Ели… — опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Не искам да говорим повече за това. — Тя излезе от кухнята, оставяйки ме сама с тишината и разбитото си сърце.

В следващите дни всичко беше като в мъгла. Съпругът ми, Иван, се опитваше да ме успокои.

— Ще ѝ мине, Мария. Млади са, нервни са преди сватбата. Ще размисли.

Но аз знаех, че не е толкова просто. Между мен и Елица имаше нещо нередно от години. След развода с баща ѝ тя се затвори в себе си. Опитвах се да бъда и майка, и баща, но явно съм сбъркала някъде. Когато Иван влезе в живота ни, тя вече беше тийнейджърка — бунтарка с рани, които не можех да излекувам.

— Защо винаги избираш него пред мен? — беше ми казала веднъж, когато се скарахме заради вечерния ѝ час.

— Не избирам никого пред теб! Просто искам да си добре! — бях извикала тогава.

Но думите ми не стигнаха до нея. С времето пропастта между нас стана още по-голяма. Когато започна работа в София и се изнесе от вкъщи, виждах я все по-рядко. Понякога си мислех, че така е по-добре — по-малко караници, по-малко болка.

Сега обаче болката беше непоносима.

Денят на сватбата наближаваше. Получих покана по пощата — не от Елица, а от бъдещия ѝ съпруг, Петър. Вътре имаше кратко писмо:

„Мария, знам колко ти е трудно. Но Елица настоява да не идваш. Моля те, уважавай решението ѝ.“

Сълзите ми напоиха хартията. Какво толкова бях направила? Защо детето ми ме изключваше от най-важния си ден?

Опитах се да говоря с нея по телефона:

— Ели, моля те… Обясни ми защо?

— Мамо, не мога да ти простя за всичко онова… за годините, в които се чувствах сама. За това как винаги поставяше Иван пред мен. За това как никога не ме чу истински.

— Но аз те обичам! Всичко съм правила за теб!

— Понякога любовта боли повече от всичко друго.

Затвори телефона. Седях дълго с апарата в ръка, слушайки сигнала на отсрещната страна.

В деня на сватбата улиците на нашия малък град бяха пълни с хора — всички говореха за голямото събитие. Аз стоях зад пердето и гледах как гостите пристигат пред ресторанта отсреща. Чувах музиката, смеха… но най-силно чувах тишината в нашия дом.

Иван се опита да ме прегърне:

— Мария, ще мине… Ще видиш.

— Не знам дали ще мине… Не знам дали някога ще мога да простя на себе си.

Вечерта получих снимка по Вайбър — Елица в булчинската си рокля, усмихната до Петър. Изглеждаше щастлива… но аз виждах празнотата в очите ѝ. Или може би това беше само моето желание да вярвам, че тя все още има нужда от мен?

Минаха седмици. Опитвах се да живея нормално — ходех на работа в библиотеката, готвех любимите ѝ ястия (макар че никой вече не ги ядеше), гледах стари снимки и се питах къде сбърках.

Една вечер получих писмо от Елица:

„Мамо,
Знам колко ти е тежко. И на мен не ми е лесно. Но имам нужда от време. Може би някой ден ще можем да говорим спокойно за всичко това.
Обичам те по свой начин.
Елица“

Държах писмото до гърдите си и плаках дълго — този път не от болка, а от надежда.

Сега стоя тук и пиша тази история за всички майки и дъщери, които са изгубили пътя една към друга. Понякога любовта не е достатъчна. Понякога трябва просто време…

Кажете ми — има ли прошка за такива рани? Може ли една майка някога да спечели обратно сърцето на детето си?