Не купувам тристаен, за да живея с тъща си

— Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Мариела! — гласът на съпруга ми, Димитър, отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с кафе така силно, че почти я счупих.

— Не започвам аз, Митко. Просто не искам да живея с майка ти. Не искам да купуваме тристаен, само за да има тя отделна стая! — отвърнах през зъби, усещайки как гневът ми се надига като вълна.

Той въздъхна тежко и се облегна на стената. — Тя ни помогна с парите за първоначалната вноска. Не можем просто да я оставим сама. След като татко почина, тя е толкова самотна…

— Митко, тя има собствен дом! Огромен, светъл апартамент в „Лозенец“. Защо трябва да се мести при нас? Защо трябва да жертвам спокойствието си?

Мълчание. Само тиктакането на часовника и далечният шум от улицата. В този момент осъзнах колко дълбоко е вкоренен този проблем — не ставаше дума само за жилище, а за граници, за независимост, за това коя съм аз в собственото си семейство.

Майка му, леля Станка, беше жена с желязна воля. След смъртта на свекър ми тя сякаш се вкопчи още по-силно в живота ни. Всеки уикенд идваше у нас — носеше буркани със зимнина, подреждаше ни шкафовете, дори веднъж изхвърли любимата ми рокля, защото била „стара и износена“.

— Мариела, ти не разбираш — каза Митко по-тихо. — Тя няма никой друг. Аз съм й всичко.

— А аз? Аз какво съм ти? — попитах го с треперещ глас.

Той не отговори. Само ме погледна с онзи уморен поглед, който ме караше да се чувствам виновна, че изобщо настоявам за нещо свое.

Седмици наред спорехме. Отивахме на огледи — той все избираше по-големи апартаменти, аз настоявах за двустаен. Веднъж дори се скарахме пред брокерката:

— Тук няма място за майка ми! — каза той ядосано.

— И не трябва да има! — отвърнах аз.

Брокерката ни изгледа неловко и се престори, че разглежда прозорците.

Вечерите у дома станаха мъчителни. Митко се затваряше в себе си, аз плачех тайно в банята. Майка му започна да звъни все по-често:

— Мариелче, как върви търсенето? Да не би да сте забравили, че обещахте да има място и за мен? Знаеш ли колко е трудно на една вдовица сама?

Понякога се чудех дали не съм лош човек. Дали не съм егоистка? Но после си спомнях как мечтаех за малък уютен дом само за нас двамата. Да се събуждаме сами, без някой да ни следи всяка стъпка.

Една вечер, докато седяхме на масата и ядяхме мълчаливо, Митко най-накрая проговори:

— Мама каза, че ако не купим тристаен, ще си вземе парите обратно.

Погледнах го невярващо.

— Шегуваш се…

— Не. Тя е сериозна.

В този момент нещо в мен се пречупи. Станах рязко от масата и тръгнах към балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и се опитах да подредя мислите си. Бях ли готова да жертвам мечтите си заради нечии чужди страхове? Защо винаги жените трябва да се примиряват?

На следващия ден отидох при майка му. Седнахме на масата в огромната й кухня. Тя сипа чай и ме погледна изпитателно:

— Мариела, знам какво мислиш за мен. Но аз просто искам да помагам.

— Лельо Станке — казах тихо — понякога най-голямата помощ е да дадеш свобода на другия.

Тя замълча дълго. После избърса очите си с кърпичка.

— Страх ме е да остана сама… — прошепна тя.

Почувствах болката й. Но знаех, че не мога да живея чужд живот.

Върнах се у дома и казах на Митко:

— Ако ще купуваме апартамент само заради майка ти, аз няма да участвам. Искам дом за нас двамата. Ако трябва ще върнем парите й.

Той ме гледа дълго. После кимна бавно:

— Добре… Ще говоря с нея.

Минаха месеци. Купихме двустаен апартамент в „Младост“. Майка му остана в своя дом — понякога идваше на гости, но вече уважаваше границите ни. Не беше лесно — имаше сълзи, обиди и дълги разговори. Но най-накрая почувствах, че имам свой дом.

Сега понякога се питам: Дали постъпих правилно? Дали можех да бъда по-състрадателна? Или просто най-накрая защитих себе си?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между помощта и саможертвата?