„Не съм безплатна бавачка, само защото съм в майчинство!” – Когато семейството се обърне срещу теб

– Ама, Мариела, ти така или иначе си си вкъщи! – гласът на свекърва ми, Стоянка, проряза въздуха над неделната маса като нож. – Какво ти пречи да гледаш и Гери? Една повече, една по-малко – все деца са!

Стиснах вилицата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Погледнах към мъжа си, Ивайло, търсейки подкрепа. Той обаче избягваше погледа ми и се преструваше, че е зает с нарязването на месото. Дъщеря ни Яна ровеше в картофеното пюре, а синът ни Алекс вече се беше измъкнал от масата и тичаше из хола.

– Не мога да поема още едно дете, Стоянке – казах тихо, но твърдо. – Имам си две малки деца. Майчинството не означава, че съм безплатна бавачка.

Свекърва ми се изсмя сухо:
– Едно време жените са гледали по пет-шест деца и пак са се справяли! Сега всичко ви е трудно…

Почувствах как гневът ми се надига. Не исках да избухна пред децата, но думите ѝ ме засегнаха дълбоко. Винаги съм усещала, че не съм достатъчно добра в очите ѝ – не готвя като нея, не чистя като нея, а сега явно и майчинството не практикувам „правилно“.

– Мамо – намеси се Ивайло най-накрая, но гласът му беше слаб. – Мариела има право. Не е лесно с две малки деца.

Стоянка го изгледа строго:
– Ти пък какъв баща си? Навремето баща ти работеше по две смени и пак помагаше у дома! Сега всички сте разглезени…

В този момент племенницата Гери се разплака. Сестрата на Ивайло – Даниела – я гушна и ме погледна с укор:
– Мариела, моля те… Имам важна среща утре. Няма кой друг да я гледа.

Почувствах се притисната в ъгъла. Всички очи бяха вперени в мен. Сърцето ми биеше лудо. Знаех, че ако кажа „да“, ще предам себе си и ще дам лош пример на децата си – че винаги трябва да се жертваш за другите, дори когато не можеш.

– Не мога – повторих тихо. – Наистина не мога.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината. После Стоянка стана рязко от масата:
– Ясно. В днешно време никой не иска да помага. Всички сте егоисти.

Вечерта премина в ледено мълчание. Ивайло се опита да ме прегърне в леглото, но аз се дръпнах.
– Защо винаги трябва аз да съм лошата? – прошепнах през сълзи.
– Не си лоша… Просто… Мама е трудна понякога.
– Не е само тя! И ти ме остави сама пред всички!

Той въздъхна тежко:
– Не знам какво да правя между вас двете…

На следващия ден телефонът ми прегря от съобщения. Даниела ми писа: „Можеше поне веднъж да помогнеш! Знаеш колко ми е трудно сама.“ Стоянка пък звънна на Ивайло и му каза, че „с такава жена семейство не се гради“.

Останах сама с децата и чувството за вина ме разяждаше отвътре. Алекс разля сок по килима, Яна се разплака заради счупена играчка… Аз седях на пода между тях и се чудех дали наистина съм лош човек.

Вечерта майка ми ми се обади:
– Мариела, ти си права! Не можеш да носиш чужда отговорност, когато едва смогваш със своята. Но трябва да говориш с Ивайло. Семейството трябва да е отбор.

Събрах сили и вечерта казах на Ивайло:
– Трябва да поставим граници. Не мога повече така. Ако ти не ме подкрепиш пред майка ти и сестра ти, ще се разпаднем като семейство.

Той ме погледна дълго и накрая кимна:
– Ще говоря с тях. Обещавам.

След няколко дни Стоянка дойде у нас „случайно“. Донесе торта за децата и седна на дивана без покана.
– Мариела… Може би бях малко рязка. Но ти си част от семейството ни и трябва да помагаш.
– Помагам с каквото мога – отвърнах спокойно. – Но имам право да кажа „не“, когато не мога повече.

Тя замълча за миг и после смени темата. Знаех, че няма да ме разбере напълно, но поне вече знаеше, че няма да отстъпя лесно.

С времето напрежението намаля. Даниела намери друга бавачка за Гери. Ивайло започна по-често да застава на моя страна пред майка си. Но белегът остана – усещането, че ако не се подчиниш на семейните очаквания, оставаш виновен завинаги.

Понякога вечер се питам: Наистина ли е толкова трудно в България една жена да постави граници? Или просто ние самите сме научени винаги да преглъщаме и да търпим? Какво мислите вие?